Альберто Моравиа - Чочарка

Дълго време колата летеше, ние мълчахме и после изведнъж на един завой в далечината се показа моето село. Всичко си бе така, както го помнех: започваше с по една къщичка от двете страни на шосето, които аз познавах добре. Бяха стари къщи, назидани от камък, взет от ония планини, без мазилка, скромни, с покриви от керемиди, зеленясали от мъх.

Изведнъж ми стана някак неудобно от английския офицер, който изглеждаше отегчен, че трябва да ни кара, и някак инстинктивно го потупах с ръка по рамото, като му казах, че ще слезем тук, защото бяхме стигнали. Той спря отведнъж и аз, вече леко разкайвайки се, че го бях накарала да спре, казах на Розета, че сме пристигнали и трябва да слезем. Така слязохме на пътя, офицерът ни помогна да свалим двете големи картонени кутии с провизии, които сложихме на главите си. Неочаквано, като се усмихна, офицерът ни каза почти сърдечно на италиански: „Желая ви щастие!“, после направи бърз полукръг с колата и потегли като ракета. След няколко мига изчезна зад завоя и останахме сами. Едва тогава забелязах дълбоката тишина и пълната самота на местността. Не се виждаше никой, не се чуваше никакъв шум освен лекия и приятен полъх на пролетния вятър, който духаше над долината. После, като огледах пас двете къщурки в началото на селото, забелязах нещо, което не бях видяла в първия момент: прозорците им бяха затворени, капаците залостени и вратите на долните етажи заковани с кръстосани летви. Помислих си, че селото е евакуирано, и за първи път си дадох сметка, че може би съм сгрешила, като напуснах Фонди. Там наистина имаше опасност от бомбардировки, но имаше толкова хора и нямаше да бъдем сами. Неочаквано сърцето ми се сви. За да си дам кураж, казах на Розета:

— Възможно е в селото да няма никой, може би всички са евакуирани. В такъв случай няма да се спираме, а ще тръгнем за Валекорса, която е на няколко километра оттук. Или ще се качим на някой камион, това шосе е оживено и по него винаги минават хора.

Почти в същия миг, като потвърждение на думите ми, ето че откъм завоя се зададе колона от камиони и военни коли. Това ни окуражи: бяха съюзнически, значи приятелски, и в случай на беда бихме могли да прибегнем до тях, както бяхме направили във Фонди. Дръпнах се с Розета встрани от шосето и изгледах колоната, докато се изниже пред нас. На чело, в открита кола, подобна на тази, с която бяхме дошли, седяха трима офицери със знаме. То бе трицветно знаме: синьо, бяло и червено — французкото, а както по-късно научих, и офицерите били френски офицери, с шапки във формата на кръгла тенджера, с твърда козирка над очите. Зад тази кола следваха много еднакви камиони, пълни с войници, но не такива, каквито бяхме виждали дотогава, а мъже с тъмни кожи и лица като на турци, доколкото можеше да се съди и по червените им пояси, с които бяха препасани, и белите чаршафи, върху които носеха тъмни пелерини. Впоследствие научих и техния произход: били от Мароко, мароканци, и както ми се струва, тази страна е много далеч, намира се в Африка и ако не бе войната, тези мароканци никога нямаше да дойдат в Италия. Колоната не бе много дълга, изниза се за няколко минути, навлизайки навътре в селото, и завърши с една кола, подобна първата, след което пътят отново опустя.

— Сигурна съм, че са съюзници — казах на Розета, — но не зная каква раса са. Кой ги е виждал някога?

После поех нагоре по пътя към селото.

Малко преди селото планината надвисва над пътя с една скала, под която има нещо като пещера и вътре извор. Както вървяхме с кутиите храна на саръците си, казах на Розета:

— Това е пещера с извор. Да се доближим, че съм много жадна.

Казах това, но всъщност исках да хвърля вътре поглед, защото като дете и после като момиче ходех в тая пещера всеки ден за вода, и то по няколко пъти, с медния бакър на глава, и се спирах да поприказвам с другите жени, които също ходеха там за вода. Понякога намирах там селяни от близките села с гюмчета, пренасяха вода с магаретата, защото този извор беше прочут с водата си: тя не пресъхваше и през лятото и беше ледена и обилна. Бях много привързана към тази пещера и си спомних, че като дете тя ми се струваше тайнствено място, което ме плашеше и привличаше едновременно. Често се навеждах над края на басейнчето, което беше иззидано, оглеждах се в черната вода и дълго наблюдавах туфите венерин косъм, които закриваха извора. Обичах да съзерцавам обърнатия си образ, ясен и оцветен, обичах да се взирам във венериния косъм, толкова хубав със зелените си листа и черни като албанос стебълца, радвах се на кадифения мъх, поръсен с блестящи сребърни капчици вода и осеян с червени цветя, който покриваше скалите. Но най-вече ме привличаше пещерата, защото на село някой ми беше разказал една легенда, според която, ако бих се потопила без страх във водата и бих плувала все по-надълбоко, щях да се намеря неочаквано в някакъв подземен свят, много по-хубав от горния, а в него се намирали много пещери, пълни със съкровища, джуджета и феи. Тази легенда ми беше направила голямо впечатление и дори когато станах девойка и вече не вярвах на приказките и знаех, че са плод на фантазията, никога не се навеждах над извора, без да си спомня легендата и без да изпитам несигурност и колебание, като че приказката не бе измислена, а истинска и аз можех, ако искам, да се потопя във водата, да сляза на долния свят и се намеря във вълшебните пещери на феите.