Альберто Моравиа - Чочарка

С големи усилия можах да измъкна умрялата коза навън и да я завлека далеч в храстите, за да не ни безпокои миризмата й. После събрах сламата, която бях отскубнала от покрива, заедно с другата от разширяването на дупката, постлах я в единия ъгъл на колибата, като направих нещо подобно на постеля на сянка. Казах на Розета:

— Аз ще легна на сламата, искам да поспя малко. Защо не дойдеш и ти?

Тя ми отговори:

— Аз ще легна навън, на слънце.

Не й казах нищо и си легнах. Стоях на сянка, но виждах през дупката на покрива синьото небе. Слънцето хвърляше отвесен сноп лъчи на земята на колибата, осеян с черни топчета от козите, които блестяха подобно на лаврови зрънца. В колибата се усещаше приятният мирис на обор. Чувствувах костите си като смазани и разбрах, че от изтощение не бях дори способна да страдам истински за това, което се беше случило на Розета. Случилото се беше останало запечатано в паметта ми като нещо неразбираемо и невъзможно. Аз виждах хубавите бели крака със събрани хълбоци, виждах Розета изправена, неподвижна сред пътя и стичаща се по краката й кръв чак до колената, виждах как тази кръв блести жива на слънцето. Колкото повече съзерцавах тази картина, толкова по-малко я разбирах. Най-после съм заспала.

Спала съм малко, може би половин час, и изведнъж се събудих, скочих и започнах задъхано да викам Розета. Никой не ми отговори. Наоколо беше съвсем тихо, дори козите не се чуваха, кой знае накъде бяха забили. Извиках още веднъж, после, неспокойна, станах, изскочих от дупката, но Розета я нямаше. Обиколих колибата. Там бяха двете кутии с храната, опрени на зида, но нея я нямаше.

Уплаших се много да не се е отдалечила от срам и отчаяние или да не е отишла на шосето и в миг на безнадеждност да се е хвърлила под колелата на някоя военна кола. Дъхът ми спря, а сърцето ми заби силно в гърдите. Продължих да я викам, изправена до вратата на колибата, обръщайки се на всички страни. Но никой не ми отговори, може би защото не виках много силно, тъй като от вълнение ми се беше схванал гласът. Тогава оставих колибата и тръгнах наслуки през храстите.

Вървях по пътеката, която ту се разширяваше, светла и прашна, ту се губеше като несигурна следа между, високите храсти, и неочаквано се намерих на една скала, надвиснала отвесно над пътя. Там имаше едно дърво, а скалата на онова място беше вдлъбната като седялка, откъдето можеше да се гледа надолу и да се вижда голяма част от шосето, което лъкатушеше през тясната долина. По-долу от него пък беше леглото на потока, осеян с бели камъни, и две-три разклонения от бистра вода течаха между камъни и кичури зеленина. Седнах на скалата и се надвесих надолу. Тогава видях Розета долу, много далеч. Разбрах защо не ме беше чувала. Тя се намираше много по-ниско от шосето, сред каменистия поток и пристъпяше бавно, скачайки от камък на камък, като пазеше да не си намокри краката. От начина, по който ходеше, разбрах, че не бе слязла при потока от отчаяние или от друга душевна мъка.

След това видях, че се спира там, където потокът беше най-тесен и най-дълбок, че кляка и свежда лицето си до повърхността на водата, за да пие. След като пи, тя стана, огледа се за миг наоколо, после повдигна полата си, откривайки краката си чак до кръста, и макар че беше много далеч, стори ми се, че видях тъмната струя засъхнала кръв, стичаща се до коленете й. Тя клекна с разтворени крака, видях я да взема вода в шепата си и да я изсипва между краката. Тогава разбрах, че се мие. С отметната встрани глава, тя се миеше бавно, последователно и както ми се стори, без да се свини, че излага на слънцето и въздуха своите срамни части. Така всичките ми страхове отлетяха. Розета беше оставила колибата и беше слязла долу единствено за да се измие и трябва да си призная, че изпитах някакво чувство на болезнено разочарование. Естествено не бях се надявала тя да се убие, напротив, бях се уплашила да не го стори, но като я видях да върши нещо съвсем различно, изпитах разочарование и почти страх за бъдещето. Стори ми се, че тя се е огънала пред новата си съдба, започнала в църквата, когато бе загубила девствеността си от ония зверове, и че сегашното нейно упорито мълчание беше плод по-скоро на примирение, отколкото на гняв. Впоследствие, като размислих и когато това ми впечатление за съжаление се потвърди, разбрах, че в онези няколко мъчителни минути моята бедна Розета се беше превърнала рязко в жена както в тялото, тъй и в душата и беше станала твърда, опитна, горчива, вече без никаква мечта, без никаква надежда.