Альберто Моравиа - Чочарка

През това време обаче консервите на английския майор намаляваха видимо, още повече, че Розета изглеждаше обзета от вълчата болест и така аз реших, че трябва час по-скоро да напуснем този хълм. Нямах смелост да отида във Валекорса или в някое друго място в околността, защото се страхувах да не срещна отново мароканците, които, доколкото разбрах, бяха се разпръснали из цялата местност на Чочария. Най-после казах на Розета:

— Добре е да се върнем във Фонди. Там сигурно ще намерим превозно средство да си идем в Рим, ако съюзниците са влезли вече в него. На всеки случай по-добре бомбардировки, отколкото мароканци.

Розета ме изслуша, замълча за миг и после каза нещо, от което в момента ме заболя:

— Не, за мене поне е по-добре мароканци, отколкото бомбардировки. Какво по-лошо могат да ми направят мароканците сега след това, което вече ми сториха — аз пък не желая да умирам!

Поспорихме още малко и накрая и тя се убеди, че е по-разумно да се върнем във Фонди. Сега вече с напредването на съюзническите войски на север бомбардировките вероятно бяха престанали. Така една заран напуснахме колибата и слязохме на шосето. Имахме, тъй да се каже, късмет, защото, след като оставихме да минат няколко военни камиона, които не вземаха граждани, ето че неочаквано се зададе един празен камион, идваше почти весело, сиреч летейки зигзагообразно по пустото шосе. Застанах по средата на шосето, размахах ръце и камионът спря. На кормилото видях рус младеж със сини очи, облечен в хубава, червена фланела. Той спря, погледна ме и аз му извиках:

— Ние сме две евакуирани, искаш ли да ни откараш до Фонди?

Той изсвири с уста и отговори:

— Имаш късмет, тъкмо във Фонди отивам. Казваш, че сте две евакуирани, а другата къде е?

— Идва — отвърнах аз и дадох уговорения знак на Розета, която бях накарала да стои малко по-нагоре, зад един храст на пътеката, защото се страхувах от някоя нова лоша среща. Тя изскочи и дойде насреща ни, пристъпвайки по средата на огряното от слънцето шосе, държейки на глава единствената кутия, в която бяхме сложили останалите ни консерви. Сега можах да видя по-добре младежа и забелязах, че не беше симпатичен поради нещо разпасано, просташко и дръзко, което имаше в сините му очи и прекалено червената му уста. Това неблагоприятно впечатление се потвърди, като забелязах начина, по който той наблюдаваше приближаващата се до камиона Розета. Той не я погледна в лицето, а впи поглед в гърдите й, които поради протегнатата нагоре ръка, за да поддържа кутията, се бяха вдигнали и издуваха лекия плат на елека. С нахален смях той извика на Розета:

— Майка ти ми каза, че си евакуирана, но не каза, че си били хубава девойка.

После скочи навън, помогна й да се качи до него, като настани мен от другата й страна. Дадох си сметка, че не протестирах заради невъзпитаните му думи, докато, ако това бе се случило няколко дни по-рано, сигурно щях да откажа да се кача в камиона му. И си помислих изведнъж, че и аз се бях променила, поне по отношение на Розета. А през това време младежът запали отново мотора и камионът потегли.

Известно време мълчахме, после, както става при подобни случаи, започнахме разговор на опознаване. За нас аз казах малко нещо, но той, какъвто бърборко изглеждаше, каза всичко за себе си. Каза, че бил от тоя край, в момента на примирието бил войник и дезертирал навреме. След като бил известно време в шумата, германците го заловили. Похвали се, че един германски капитан го харесал и вместо да го изпрати на принудителна работа на укрепленията, наредил го в кухнята, където работил през цялото време на германците и никога не се бил хранил тъй добре и толкова много. Накрая каза, че по време на големия глад многото храна, с която разполагал, му давала възможност да получава от жените каквото си пожелае.

— Много красиви девойки идваха да ме молят за храна. Аз им давах, но, разбира се, при едно условие и не се намери нито една, която да откаже. Ех, гладът е голямо нещо, прави хората разумни, дори и най-гордите.

За да променя разговора, аз го запитах с какво се занимава и той обясни, че сключил съдружие с едни свои приятели и с този камион пренасяли насам и натам евакуирани, които искали да се върнат по родните си места, естествено срещу много добро възнаграждение.

— Но на вас двете няма да взема нищо — каза, като хвърли кос поглед към Розета. Гласът му беше дебел и дрезгав. На големия му врат се спущаха много къдрици руса коса, които го правеха да прилича на козел. И действително той имаше нещо от козела в начина, по който гледаше Розета, или по-скоро всеки път, когато можеше, впиваше поглед в гърдите й. Заяви ни, че се казва Клориндо, и запита Розета как й е името. Тя му каза и той добави: