Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Понеже нощта, едва спуснала се, става извор на чудеса!

Така всяка нощ аз обглеждах моята войска, все така неизменна, макар и обхваната от необятността като кораб, като знаех добре, че денят ще я разкрие непокътната и преизпълнена като петлите с ликуването на пробуждането. Тогава, докато се стягат за път впряговете, се чуват ония избликващи гласове, които звънят в свежата утрин като фанфари. Тогава хората, сякаш опиянени от виното на зараждащия се ден, издуват обновени дробове и вкусват горчивата наслада на простора.

Водех ги към оазиса, който трябваше да покорим. Неразбиращият хората би търсил в самия оазис религията на оазиса. Но неговите жители не познават своя дом. Струва си да я откриеш тъкмо в сърцето на един пустинник, разяден от пясъка. Защото аз ги приучвах на тази обич.

Казвах им: „Там ще намерите уханна трева, пеещи извори и жени с дълги цветни покривала, които ще побегнат изплашени като стадо пъргави сърни, но вие лесно ще ги уловите, защото са кротки и създадени за плен…“

Казвах им: „Те ще мислят, че ви мразят, и за да ви отблъснат, ще си послужат с нокти и зъби. Но ще се укротят, стига да увиете около юмрука си синкавите къдри на косите им!“

Казвах им: „Достатъчно ще е да проявите кротко силата си и да ги задържите неподвижни. Те все още ще присвиват очи, за да ви отхвърлят, но вашето мълчание ще натежи над тях като сянката на орел. Тогава ще отворят очи за вас и вие ще ги напълните със сълзи.

Вие ще въплъщавате за тях безкрайността, как ще ви забравят?“

И завършвах, за да ги преизпълня с опиянение по пътя към този рай:

„Там вие ще познаете палмови горички и пъстроцветни птици… Оазисът ще се предаде в ръцете ви, защото носите в сърцето си религията на оазиса, докато тези, които прогонвате оттам, вече не са достойни за него. Жените им, докато перат на ручея, който пее по кръгли бели камъчета, мислят, че изпълняват едно тъжно общоприето задължение, а всъщност те честват един празник. Но вие, съсухрени от пясъка, изсушени от слънцето и солени от нагорещената кора на солените езера, вие ще се ожените за тях и с ръце на кръста, докато ги гледате как перат в синята вода, ще вкусвате своята победа.

Днес сте трайно укрепени върху пясъка, подобно на кедъра, благодарение на враговете, които ви обграждат и ви закаляват; вие ще запазите властта си над оазиса и след като сте го завладели, ако за вас оазисът не е подслон, където човек се затваря и забравя, а едно постоянно побеждаване на пустинята.

Вие ги победихте, защото те се затваряха в егоизма си, задоволени от своите запаси. Те виждаха във венеца от пясък, който ги обсажда, само украшение за оазиса и се надсмиваха над досадниците, които се мъчеха да ги разтревожат, да ги накарат да сменят спящите часовои на прага на тази родина на изворите.

Те тънеха в илюзията за щастие, което извличаха от притежанието на богатства, докато щастието е въодушевление от делата и удовлетворение от съзиданието. Онези, които не заменят вече нищо от себе си и получават от друг храната си, дори да е най-добре подбраната и най-изисканата, същите онези, изтънчените, които слушат чуждите поеми, без да пишат свои собствени, черпят от благата на оазиса, без да поддържат живота в него, използват химни, предоставени им от други, такива хора сами се привързват към яслите си в обора и приели ролята на добитък, са готови за поробване.“

Казвах им: „Щом веднъж сте завладели оазиса, нищо съществено не ще се е променило за вас. Това е само една различна форма на стануване в пустинята. Защото моята империя е застрашена отвсякъде. Нейната същност е само едно познато съчетание от кози, овце, жилища и планини, но ако се разкъса възелът, който ги свързва в едно цяло, от тях не ще остане нищо друго, освен разхвърляни материали, предоставени за разграбване.“

Стори ми се, че те грешат по отношение на уважението. Понеже аз самият се бях занимавал изключително много с божествените права, вложени у човека. И просяка, разбира се, без да преувеличавам значението му, винаги съм възприемал като пратеник на Бога.

Но правата на просяка, и тези на язвата на просяка или на грозотата му, почитани самоцелно като идоли, не признавам.

Нима съм се докосвал до нещо по-отблъскващо от оня градски квартал, строен по склона на един хълм, който се стичаше като помия към морето? Коридорите, които извеждаха до уличките, изхвърляха на пресекулки зловония. Изметът на обществото се подаваше от тези гъбясали подземия само за да си разменя ругатни с прегракнал глас и без истински гняв, подобно на мехурите, които постоянно се пукат на повърхността на блатата.