Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Какво ще получа аз, след като зная, че не подобава нито на твоето достойнство, нито даже на твоята загриженост, да ме посещаваш на моя етаж и не очаквам палячото да ми каже нещо за появата на архангели? Аз, който се обръщам не към този или онзи човек, а към орача, както към пастира, аз трябва много да давам, ала нищо да не получавам. И ако се оказва, че моята усмивка може да опияни часовоя, понеже аз съм царят и в мен се свързва империята, която е създадена от кръвта им и така в замяна империята възмездява чрез мен собствената им кръв с моята усмивка, какво мога аз, Господи, да очаквам от усмивката на това момиченце? От едните, както и от другите, аз въобще не изисквам любов за себе си и малко ме засяга дали нехаят за мен, или ме мразят, при условие че ме почитат като път към Теб, Господи, понеже аз изисквам любов към Теб единствен, комуто те принадлежат — и комуто аз принадлежа, — свързвайки снопа на техните жестове на благоговение и поверявайки на Теб, така, както поверявам на империята, а не на себе си, коленопреклонението на моя часовой, тъй като аз съвсем не съм стена, а действие на семето, което изтръгва от земята клони към слънцето.

Затова ме спохожда понякога — тъй като за мен няма цар, който да ме възнагради със своята усмивка, понеже трябва да вървя така до часа, когато ти ще благоволиш да ме приемеш и да ме слееш с тези, които обичам, — затова ме спохожда от време на време умората да бъда сам и потребността да се приобщя към хората от моя народ, защото несъмнено съвсем не съм още достатъчно чист.

Като виждам колко е щастлив градинарят, който общуваше със своя приятел, спохожда ме понякога желанието да се присъединя по същия начин чрез техния бог към градинарите от моята империя. И ми се случва да сляза с бавна походка, малко преди изгрев, по стълбите на моя дворец към градината. Упътвам се към розите. Вглеждам се тук-там и внимателно се навеждам над някое стъбло, аз, който, удари ли пладне, ще вземам решения за помилване или смърт, война или мир. Оцеляване или разрушаване на империите. После, надигнал се с усилие от работата си, понеже остарявам, аз казвам просто, в сърцето си, на всички живи и мъртви градинари, за да се присъединя към тях по единствения възможен начин: „Аз също тази сутрин подрязах моите розови храсти.“ И малко ме е грижа дали това послание пътува или не пътува години наред, дали пристига или не пристига до този или онзи. Обектът на посланието въобще не се крие там. За да се присъединя към моите градинари, аз просто поздравих техния бог, който е розов храст по изгрев.

Господи, така е и с моя любим неприятел, към когото ще се присъединя само отвъд мен самия. И той усеща същото, защото си приличаме. Тъй че аз въздавам справедливост според моята мъдрост. Той въздава справедливост според своята. Те изглеждат несъвместими и когато се сблъскат, подхранват войните ни. Но той и аз по противоположни пътища следваме с дланите си силовите линии на един и същ огън. В Теб единствен, Господи, те се съединяват.

Завършил делото си, аз разхубавих душата на моя народ. Завършил делото си, той разхубави душата на своя народ. И аз, който мисля за него, и той, който мисли за мен, макар че никакъв език не ни е даден за нашите срещи, когато отсъждахме или диктувахме церемониала, или наказвахме, или опрощавахме, ние можем да кажем — той за мен, както и аз за него: „Тази сутрин аз подрязах моите розови храсти…“

Защото ти си, Господи, общата мярка на единия и на другия. Ти си възелът от същността на различни дела.

Превод К. Константинов. — Бел.прев.

пирус — скара — триножник, която се поставя върху жарта, за да се закрепи на нея съда, в който ще се готви; също: пиростия или перустия. (Бел. на ред.)

Тази глава е пропусната в настоящото издание на книгата (от 1995 г.), което е превод на РОСИЦА ВАСИЛЕВА, публикуван от Издателска къща „Христо Ботев“; празнината е попълнена от редактора на настоящата дигитализация — Анатолий Буковски — с негов превод от оригинала само на тази глава.