Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Познавах един стар градинар, който ми говореше за своя приятел. Двамата дълго живели като братя, преди животът да ги раздели, заедно пиели чай привечер, празнували едни и същи празници и се търсели един друг, за да си поискат съвет или да си споделят тайни. И, разбира се, имали малко неща да си кажат и много по-често ги виждали как се разхождат, щом свършвали работа, наблюдавайки, без да промълвят дума, цветята, градините, небето и дърветата. Но когато единият от тях поклащал глава, като докосвал с пръст някое растение, другият се навеждал на свой ред и разпознавайки следата на гъсениците, също поклащал глава. И разцъфналите цветя доставяли и на двамата еднакво удоволствие.

Ала се случило така, че някакъв търговец наел единия и го причислил за няколко седмици към своя керван. Но разбойниците, нападащи керваните, после житейските превратности и войните между империите, бурите и корабокрушенията, разрушенията и траурите, и работата за изкарване на прехраната люшкали години наред този градинар, както морето люлее бъчва, отхвърляйки го от градина в градина, накрай света.

И ето че моят градинар след една мълчалива старост получи писмо от своя приятел. Бог знае колко години беше плавало то. Бог знае какви дилижанси, какви конници, какви кораби, какви кервани един подир друг са го били упътвали със същата упоритост на хилядите морски вълни към неговата градина. И тази сутрин, тъй като той сияеше от щастие и искаше да го сподели с някого, ме помоли да прочета, както човек моли да му прочетат някоя поема, полученото от него писмо. И дебнеше по лицето ми моето вълнение от прочетеното. А там естествено имаше само няколко думи, понеже се оказваше, че двамата градинари са по-сръчни с лопатата, отколкото с писалката. И аз прочетох простичко: „Тази сутрин аз подрязах моите розови храсти…“, после, размишлявайки за същественото, което ми се струваше неизразимо, поклатих глава, както биха направили те.

Но ето че моят градинар вече не знаеше почивка. Можеше да го чуеш как се осведомява за географията, корабоплаването, пощата и керваните, и войните между империите. И три години по-късно дойде денят, когато случайно изпращах някаква мисия до другия край на земята. Тъй че извиках моя градинар: „Можеш да пишеш на приятеля си.“ И моите дървета пострадаха малко от това, и зеленчуците в градината, и настъпи празник за гъсениците, понеже той прекарваше дните у дома си да изписва драскулки, да задрасква, да започва отначало, изплезил език като дете над домашното си, защото съзнаваше, че има да каже нещо жизненоважно и му беше потребно да се пренесе целия, в своята истина, при приятеля си. Беше му потребно да построи свое собствено мостче над бездната, да се доближи до другата част от себе си през пространството и времето. Беше му потребно да изкаже любовта си. И ето че изчервен до уши, той дойде да ми покаже отговора си, за да издебне и този път по лицето ми някакво отражение от радостта, която щеше да озари получателя, и така да изпита върху мен силата на доверените си тайни. И (понеже наистина нямаше нищо по-важно за казване, тъй като за него тук ставаше дума за това, за което се заменяше, подобно на стариците, които си вадят очите да бродират, за да украсят своя бог) аз прочетох, че той доверяваше на приятеля си, със своя прилежен и несръчен почерк като някаква напълно осъзната молитва, но изразена със скромни думи: „Тази сутрин аз също подрязах моите розови храсти…“ И замълчах над прочетеното, размишлявайки за същественото, което започваше по-ясно да ми се изявява, понеже те почитаха Теб, Господи, като се свързваха в Теб, над розовите храсти, без да го знаят.

Ах, Господи, ще се помоля за себе си, след като направих всичко, което мога, за да поуча моя народ. Защото получих от Теб прекалено много работа, за да се сближавам лично с един или друг човек, когото бих могъл да обичам, и бе необходимо да се лиша от едно общуване, което единствено доставя радост на сърцето, понеже са сладостни завръщанията тук, а не другаде, и особените звуци на гласове, и поверените детски тайни на онова момиченце, което мисли, че оплаква своята изгубена гривна, а всъщност вече оплаква смъртта, която е раздяла с всички гривни. Но Ти ме осъди на мълчание, за да мога да чувам отвъд вятъра на думите тяхното значение, понеже моята роля е да се наведа над мъчителното безпокойство на хората, от което съм решил да ги изцеря.

Ти безспорно си пожелал да ми спестиш времето, което бих употребил в бърборене, и преизподнята на словата за изгубената гривна (и никой никога не ще намери изход от тези спорове, понеже тук въобще не става дума за гривна, а за смъртта), както и за приятелството или за любовта. Защото любов или приятелство се свързват истински само в Теб единствен и твоя воля е да ми позволиш достъп до тях само чрез твоето мълчание.