Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

И аз ги оставих заети да му поставят примамки, за да оживее — о, толкова лесно им убягваше това деветгодишно дете! — и да му подават играчки, за да го оковат чрез щастието. Но малката му ръка неумолимо ги отблъскваше, щом ги сложеха прекалено близо до него, подобно на човек, който отстранява храстите, забавящи бързия му бяг.

Станах и се обърнах към прага. То беше останало само миг, един лъч светлина, един изглед от града измежду многото други. Едно дете, повикано по грешка, се бе усмихнало, беше откликнало на зова. То току-що се бе извърнало към стената. Присъствие на дете, вече по-крехко от присъствие на птиче… и ги оставих да пазят мълчание, за да опитомят детето, което умираше.

Вървях по уличката. През вратите чувах как смъмряха слугините. Слагаха в ред къщата, приготвяха се за прекосяването на нощта. Не се интересувах дали мъмренето е справедливо или незаслужено. Усещах само усърдието. И по-нататък, до чешмата, едно момиченце плачеше, заровило лице в трапчинката на лакътя си. Погалих леко косите му и обърнах лицето му, но не попитах защо тъгува, понеже то не би могло да знае. Защото тъгата винаги идва от усещането за времето, което изтича, преди да остави нещо завършено: тъга по отлитащите дни, по изгубената гривна, която е време, изплъзнало се от нас, или по смъртта на брата — време, вече негодно за употреба. А щом това дете стане девойка, тъгата й ще бъде тъга по отишлия си любим, който, без тя да знае, ще бъде изгубен път към реалното, към чайника и спокойната залостена къща, към детето, което ще кърми. И отведнъж времето започва да изтича ненужно през нея като в пясъчен часовник.

И ето че една жена се показа на прага сияеща и ме погледна право в очите, с тръпна радост навярно за приспаното вече дете, за ароматната супа или просто заради близко завръщане. И за времето, отведнъж станало нейно. И минах край моя еднокрак обущар, който обшиваше със златен филигран своите чехли, и ясно разбрах, че пееше, макар и да нямаше глас:

— Нещо станало ли е, обущарю, от какво си толкова весел?

Но не изслушах отговора, тъй като знаех, че той ще сбърка и ще заговори за спечелените пари, за вечерята, която го чакаше или за почивката. Той и не подозираше, че щастието за него бе да се преобразява в златовезани чехли.

Защото аз открих и една друга истина: че е напразна илюзията на уседналите, които смятат, че могат спокойно да обитават своя дом, тъй като всеки дом е застрашен. Както и храмът, който си издигнал в планината, изложен на северния вятър, постепенно се е напукал като древен вълнорез и вече започва да потъва. И оня обсаден от пясъците храм неусетно ще бъде погълнат от тях. Ти ще намериш отново върху тези основи пустиня, гладка като морска шир. Така е и с всеки градеж и най-вече с моя неделим дворец, съставен от овце, кози, жилища и планини, преди всичко порив на моята обич; но ако умре владетелят, въплътил този образ, дворецът отново ще се разпадне на планини, кози, жилища и овце. И наново изгубен в разпокъсаността на нещата, ще бъде вече само безредно струпан материал, предоставен на други скулптори. И ще дойдат хората от пустинята наново да създадат един образ. Ще дойдат с образа, който носят в сърцата си, да наредят според новия смисъл древните букви на книгата.

Така съм постъпвал и аз самият. О, великолепни нощи на военните ми походи, не ще съумея да ви възхваля достатъчно. Разположил върху девствения пясък моя триъгълен стан, аз изкачвах едно възвишение, за да дочакам падането на нощта и премервайки на око черното петно, малко по-голямо от селски площад, където бях установил воините, впряговете и снаряжението си, размишлявах за крехкостта им. Каква по-окаяна гледка, наистина, от тази шепа хора, полуголи под сините си наметки, застрашени от нощния мраз, вече стегнал звездите, застрашени от жаждата, защото трябва да пестим меховете с вода до кладенеца, отдалечен на девет дни път, застрашени от пясъчния вятър, който, ако се надигне, придобива могъществото на бунт, застрашени накрая от изстрелите, които разкашкват човешката плът като гнил плод. И човекът вече е годен само за изхвърляне. Какво по-окаяно от тези вързопи син плат, едва втвърдени от стоманата на оръжията, положени на голо върху едно пространство, което ги отхвърля?

Но какво значение имаше за мен тази крехкост? Аз ги свързвах в едно цяло и ги спасявах от разпиляване и гибел. Само с това, че нареждах за през нощта моята триъгълна фигура, аз я отграничавах от пустинята. Станът ми се затваряше като юмрук. Виждал съм кедъра да се настанява така сред камънака и да спасява от тлен широтата на своите клони, защото и за кедъра няма нито миг покой, той се бори ден и нощ в собствената си плътност и се храни сред един враждебен свят даже с ферментите на своето разпадане. Кедърът се изгражда всеки миг. Всеки миг аз градях моя дом, за да е траен. И от купчината, която и най-слабият повей би разпилял, аз изтръгвах тази ъгловата каменна основа, неразрушима като кула и трайна като вълнорез. И от страх моят стан да не заспи и да не се провали в забравата, аз поставях часовои от всички страни, които приемаха слуховете от пустинята. И тъй както кедърът всмуква камънака, за да го превърне в кедър, моят стан се подхранваше с идващите отвън заплахи. Благословена да е нощната смяна, безшумно пристигналите мълчаливи вестоносци, които изневиделица изникваха край огньовете и приклекнали, разказваха за придвижването на ония, които напредват на север, или за преминаването на племена, поели на юг по следите на откраднатите си камили, или за ропота на други по повод убийство, а най-вече за намеренията на тези, дето мълчат под сините си наметки и съзерцават идването на нощта. Ти си слушал вестоносците, дошли да разкажат своето мълчание! Благословени да са тия, които ненадейно изникват край огньовете ни с тъй злокобни думи, че огньовете веднага биват потушени в пясъка и хората се хвърлят по корем върху пушките си, увенчали стана с корона от прах.