Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Тъй крача бавно привечер сред моя народ, затворил го в мълчанието на моята обич. Разтревожен само за тези, в които гори безсмислена светлина — за поета, който е изпълнен с любов към стиховете, но оставя своите все ненаписани, за жената, която е влюбена в любовта, но е неспособна да избере и не успява да се осъществи, за всички измъчвани от тревога, съзнаващи, че бих могъл да ги изцеря от нея, ако им позволя да принесат оня дар, който изисква избор, самоотречение и отричане от света. Защото това цвете е преди всичко отказ от всички други цветя на света. Само при такова условие то е красиво. Както и предметът на замяната. А безумецът, дошъл да упреква старицата, че бродира, вместо да изтъче нещо друго, предпочита всъщност небитието пред съзиданието. И вървя така, и чувствувам молитвата да възлиза над благоуханията на стана, където всичко узрява и се оформя бавно, безмълвно, почти неусетно. Понеже много преди да се осъществят, плодът, цветето или бродерията са били потопени във времето.

И в течение на дългите си разходки разбрах, че достойнствата на цивилизацията в моята империя съвсем не зависят от качеството на храната, а от висотата на изискванията и от всеотдайния труд. Тя съвсем не се основава на притежанието, а на дарението. Цивилизован е първо занаятчията, който се пресъздава в предмета и увековечен в замяна, вече не се бои от смъртта. Цивилизован е също този, който воюва и заменя живота си за империята. Но оня, който се заобикаля с ненужен лукс, купен от търговците, даже цял живот да съзерцава само съвършени неща, е живял напразно, след като той самият никога нищо не е създал. Аз познавам онези изродени племена, които вече не пишат поемите си, а ги четат, и не обработват вече земята си, а разчитат на робския труд. И точно против тях пясъците на Юга вечно приготвят в животворната си оскъдица живите племена, които ще се надигнат да завладеят техните мъртви богатства. Не обичам хората с лениви сърца. Онези, които не се заменят за нищо, не стават за нищо. И животът въобще не е спомогнал за узряването им. А времето изтича за тях като шепа пясък и ги погубва. И какво ще поверя на Бога от тяхно име тогава?

Така опознах неволята им, когато съсъдът се счупваше, преди още да е напълнен. Защото смъртта на стареца, превърнал се в пръст, след като се е заменил изцяло, е само тайнство и те погребват единствено вече ненужното сечиво. Но съм виждал сред моите племена онези белязани от смъртта деца, които едва си поемат дъх, без да продумват, склопили очи и спотайващи едно още тлеещо въгленче под предългите си ресници. Защото се случва понякога тъй, че Бог, както жътварят, покосява цветя, разцъфнали сред узрялата ечемичена нива. И когато отнесе снопа, натегнал от зърно, в него намира този никому ненужен разкош.

„Детето на Ибрахим умира“, говореше народът. И поех с бавната си походка, незабелязан от тях, към дома на Ибрахим, знаейки, че човек прониква отвъд илюзиите на езика, щом се затвори в мълчанието на своята обич. И те не ми обърнаха никакво внимание, погълнати от усилието да слушат как то умира.

В къщата шепнеха, пристъпваха безшумно с чехлите, сякаш там имаше някой много изплашен, когото и най-слабият отчетлив звук би накарал да побегне. Не смееха да помръднат, да отварят и затварят вратите, като че бдяха над мъждукащия пламък на кандило. Щом го различих, усетих, че е побягнало — както се бе вкопчило в галопиращата треска, дишаше пресечено, стиснало юмручета, а очите му, упорито склопени, отказваха да гледат. После забелязах хората около него, които се мъчеха да го опитомят, както се мъчим да опитомим малките диви животни. Подаваха му с треперещи пръсти чашата с мляко. Може би ще му се прииска мляко, ще се спре заради сладкия дъх на млякото, ще отпие. И щяха да могат да общуват с него така, както с газелата, която приема храна от ръката ви. Но то оставаше тъй сериозно, тъй безразлично. Не му трябваше мляко. Тогава стариците съвсем тихичко, съвсем тихичко, както говорим на яребиците, му запяха едва чуто песента, която бе обичало — за деветте звезди, които се къпят в кладенеца, — но несъмнено то беше много далече и не чуваше. Даже не се обръщаше в своя бяг. Тъй вероломно в готовността си да умре. Тогава те просеха от него поне оня жест, оня поглед, който пътникът хвърля към приятеля, без да забавя ход…; един знак на признателност. Обръщаха го в леглото му, изтриваха потта от челото му, даваха му да пие — и вършеха всичко това навярно, за да го събудят от смъртта.