Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Под тежестта му къщите бавно се завъртаха и под напора на почти невидимо усукване гредите пукаха рязко като буре с чер барут. Или стените затреперваха, за да се срутят с трясък. А оцелелите от нас изгубваха своето значение, освен разказвача, който полудя и продължаваше да пее.

Къде ни отнасяш ти? Този кораб ще потъне ведно с плода на нашите усилия. Усещам, че отвън времето тече напусто. Усещам как времето тече. То не бива да тече така, осезаемо, а да ни отвежда към крепкостта, към зрелостта и старостта. То трябва постепенно да приема в себе си изделието. Но какво укрепва то отсега нататък, което да идва от нас и да пребъде?

И отидох при моя народ, мислейки за невъзможната вече замяна, щом нищо трайно не се пренася през поколенията, и за времето, което изтича безплодно като в пясъчен часовник. И си мислех: тази сграда не е достатъчно просторна и творението, за което той се заменя, все още е нетрайно. Мислех за фараоните, заповядали някога да им издигнат грамадни мавзолеи, ъгловати, неразрушими, които порят океана на времето, а то постепенно ги превръща в прах. Мислех за безбрежните девствени пясъци на керваните, сред които понякога стърчи древен храм, наполовина потънал и с мачти, изтръгнати сякаш от невидима синя буря — още плаващ, но вече обречен. Размислях: още не е дълготраен този храм с товара си от позлата и скъпоценности, стрували векове човешки живот, с меда, събиран от толкова поколения, със златните филиграни и сърмените одежди, за които бавно са се заменили стари занаятчии, и с бродираните покривки, над които старици са вадили очите си цял живот, ден след ден, и най-сетне съсухрени, кашлящи, повалени от смъртта, са оставили след себе си тази царствена диря. Тази нацъфтяла поляна. Онези, които я виждат днес, си казват: „Колко е хубава тази бродерия! О, колко е хубава…“ И откривам, че с коприната си тези старици са изпрели своето преображение. Без да съзнават, че са вълшебници.

Но трябва да приготвим раклата, която да съхрани оставеното от тях. И талигата — да го пренесем. Защото почитам най-вече това, което е по-дълговечно от хората. И поставям дарохранителницата, на която да поверят всичко съкровено.

Така все още срещам отново тези бавни кораби сред пустинята. Продължаващи пътя си. И научих най-важното: първо трябва да се построи корабът, да се стегне керванът и да се съгради храмът, който ще е по-дълготраен от хората. И ето че после, изпълнени с радост, те се заменят за нещо по-скъпо от себе си. И се раждат гравьорите, скулпторите, златарите, живописците. Но не възлагай надежди на оня, който работи, за да осигури живота си, а не своята вечност. Съвсем безполезно е да ги уча тогава да ценят архитектурата и законите й. Ако си строят къщи, за да живеят в тях, има ли смисъл да заменят живота си за своята къща? Тъй като къщата трябва да служи само за живеене и нищо повече. А те смятат, че къщата им е полезна и въобще не я оценяват заради нея самата, а за удобството й. Тя им служи и ето че те се заемат да забогатяват в нея. Но умират ограбени, понеже не оставят след себе си нито бродирана покривка, нито златоткана одежда, запазена в някой кораб от камък. Подканени да се заменят, те са предпочели да бъдат обслужвани. И щом си заминат, не остава нищо от тях.

И както се разхождах сред моя народ в делтата на вечерта, когато всичко замира, аз виждах дрипави хора, насядали пред прага на скромните си барачки — отморяващи се пчели — работнички — и се интересувах по-малко от тях, отколкото от пълната пита мед, над която цял ден са се трудили. И дълго размислях пред един от тях, сляп и освен това еднокрак. Престарял, вече пътник, ден и нощ стенещ като стар скрин при всяко помръдване, той отговаряше бавно, понеже от старостта смисълът на думите му убягваше, но той ставаше все по-светъл и лъчезарен, и все по-ясно съзнаваше естеството на своята замяна. А треперещите му пръсти все още добавяха труда му, превърнал се в чист еликсир. И така, докато чудодейно се освобождаваше от старата си съсухрена плът, той ставаше сякаш все по-щастлив, все по-недосегаем. Все по-нетленен. И умирайки, не си даваше сметка за това, прегърнал звезди…

Така те бяха се трудили цял живот за едно неоползотворимо богатство, бяха се заменили напълно за тази скъпоценна бродерия… като само една част от техния труд принасяше полза, а всичко останало бе за гравирането, за безполезното украсяване на метала, за съвършенството на рисунъка, за изящната извивка, неслужещи за нищо, освен да приемат в себе си заменената част, по-дълготрайна от плътта.