Ето защо, вече осъзнал това, аз издигам неограничената си власт срещу разпадането на нещата и отказвам да слушам онези, които ми говорят за естествени наклони. Твърде добре зная, че естествените наклони препълват блатата с вода от ледниците, оглаждат планинските стръмнини и преустановяват движението на реката при разливите й към морето, разделена там на хиляди разнопосочни въртопи. Твърде добре зная, че естествените наклонности правят така, че властта се разделя на части и хората се изравняват. Но аз управлявам и правя избор с ясното съзнание, че кедърът също превъзмогва въздействието на времето, което би трябвало да го превърне в прах, и от година на година изгражда, дори пряко силата, теглеща го надолу, гордия си храм от зеленина. Аз съм животът и градя порядък. Издигам ледниците против интересите на блатата. Не се интересувам от това, че жабите ще крякат срещу несправедливостта. Аз въоръжавам наново човека, за да пребъде.
Затова пренебрегвам глупавия бъбривец, тръгнал да укорява палмата, че не е кедър, и кедъра — че не е палма, тъй като, смесвайки книгите, той води към хаоса. И зная добре, че бъбривецът има право в абсурдното си познание, защото, преминали в неживото, кедър и палма биха се уеднаквили и биха се превърнали в прах. Но животът устоява на безпорядъка и на естествените склонности. Тъкмо от праха той извлича кедъра.
Истината на моите заповеди е в човека, който ще се роди от тях. И обичаите, и законите, и езикът на империята ми — аз въобще не търся смисъла им в тях самите. Знам добре, че съчетавайки камъни, човек създава мълчание, което не се съзира в камъните. Знам добре, че чрез бреме и заслепления съживяваме любовта. Знам добре, че нищо не разбира оня, който е разделил на части трупа и е претеглил костите и вътрешностите. Понеже кости и вътрешности сами по себе си не служат за нищо — не повече от мастилото и хартиената каша на книгата. Ценна е единствено мъдростта, която носи книгата, но тя няма нищо общо с естеството им.
Отказвам да споря, защото тук няма нищо за доказване. Език на моя народ, ще те избавя от похабяване. Спомням си за неверника, който посети баща ми:
— Ти заповядваш хората в твоите земи да се молят с броеници с тринадесет зърна. Защо точно тринадесет — казваше той, — спасението на душата не е ли същото, ако промениш броя им?
И приведе тънки доводи в полза на молитвените броеници с дванадесет зърна. Аз, невръстен и податлив към ловкостта на разсъжденията, наблюдавах баща си, усъмнен, че ще даде блестящ отговор, до такава степен изложените аргументи бяха ми се сторили ослепителни:
— Кажи ми — подхващаше другият, — с какво повече натежава броеницата с тринадесет зърна…
— Броеницата с тринадесет зърна — отвърна баща ми — тежи толкова, колкото всички глави, които в нейно име вече съм отсякъл…
Бог просветли неверника, който прие нашата вяра.
О, човешки дом, кой би положил основите ти върху умуването? Кой би бил способен да те съгради според логиката? Ти съществуваш и не съществуваш. Има те и те няма. Граден си от разнородни материали, но трябва да те създадем, за да те открием. Така, както оня, който е разрушил дома си в стремежа си да го опознае, притежава вече само купчина камъни, тухли и керемиди, ала не намира нито сянката, нито безмълвието, нито задушевността, за които те са служили, и не знае каква полза да очаква от тази купчина тухли, камъни и керемиди, защото на тях им липсва обединяващото ги творческо начало, душата и сърцето на архитекта. Защото на камъка му липсват душата и сърцето на човека.
И тъй като възраженията опират само до тухлата, камъка и керемидата, а не до душата и сърцето, които ги обединяват и превръщат чрез своята власт в мълчание, и тъй като душата и сърцето убягват на правилата на логиката и законите за числата, аз трябва да се появя с неограничената си власт. Аз, архитектът. Аз, който нося душа и сърце. Аз, който единствен си присвоявам властта да превръщам камъка в мълчание. Аз идвам и омесвам това тесто, което е само материал, според образа на творението, вдъхнат ми от самия Бог извън пътищата на логиката. Аз градя моята цивилизация, запленен от единствения вкус, който тя ще носи, тъй както други градят своята поема, изменят фразата и поправят думата, без да са принуждавани да доказват правотата на поправката и промяната, запленени единствено от усетения със сърцето вкус, който тя ще носи.
Защото аз съм предводителят. Пиша законите, създавам празниците, заповядвам жертвоприношенията и от техните овце, кози, жилища и планини извличам тази цивилизация, подобна на двореца на моя баща, където всяка стъпка има смисъл и цел.
Читать дальше