Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Цитадело, ще те съградя в човешкото сърце.

Защото настъпва време да се отбере семето за посев, но настъпва и времето човек да се порадва на изкласилата нива, щом е направил избора веднъж завинаги. Настъпва време за съзидание, но и време за вече създаденото. Време за огненочервената мълния, която разцепва небесните диги, но и време за водоемите, където ще се съберат отприщените води. Време за завоевания, но и време за укрепналите империи: аз, който служа на Бога, имам чувство за вечност.

Мразя това, което се променя. Удушавам оня, който се надига в нощта и хвърля на вятъра своите пророчества, подобен на дърво, досегнато от небесния посев, което пука, сгромолясва се и подпалва гората. Ужасявам се, когато Бог се раздвижи. Нека Той, неизменният, си се върне във вечността! Защото е време за сътворение, но идва и време, щастливото време на обичая!

Трябва да умиротворяваме, да отглеждаме и да оглаждаме. Аз съм този, който слепя пукнатините на земята и скрива от хората следите от вулкана. Аз съм моравата над пропастта. Аз съм хранилището, където доузряват плодовете. Аз съм салът, получил едно поколение в залог, и го пренасям от единия бряг на другия. Бог на свой ред ще го поеме от ръцете ми, такова, каквото ми го е поверил, може би по-зряло, по-мъдро и изваяло по-изкусно сребърните съдове, но непроменено. Аз затворих народа си в моята обич.

Ето защо покровителствувам оня, който се преражда в седмото поколение и го повежда на свой ред към съвършенството, към наклона на кила или извивката на щита. Покровителствувам този, който наследява безименната поема от своя праотец певеца, изпълнява я на свой ред и я изменя, като добавя към нея собствената си същност, отпечатък, човешки опит. Обичам бременната жена или жената, която кърми, обичам стадото, което се възобновява, обичам повторението на сезоните. Защото аз съм преди всичко този, който обитава. О, цитадело, мой дом, аз ще те спася от попълзновенията на пясъка и ще те обкича със звънки тръби отвсякъде, за да тръбят против варварите!

Защото открих една велика истина: че е присъщо на хората да обитават дом и че смисълът на нещата за тях се променя според смисъла на дома. И че пътят, полето с ечемик и извивката на хълма са различни за човека в зависимост от това дали са или не са съставна част от едно имение. Понеже изведнъж тази откъслечна материя се свързва в едно цяло и ляга на сърцето. И въобще не е обитател на един свят човек, който обитава — и същият човек, ако той не обитава — божието царство. И нека тънат в заблуждение неверниците, които ни се присмиват и вярват, че се стремят към осезаемите богатства, макар въобще да не е така. Защото ако те ламтят за това стадо, то е поради високомерие. А радостите на високомерието изобщо не са осезаеми.

Така е и за тези, които смятат, че откриват моята земя, като я делят на части. „Там има, казват те, овце, кози, ечемик, жилища и планини — и нищо друго?“ Чувствуват се бедни, щом не притежават нищо повече. Студено им е. Оприличих ги на оня, който разрязва труп на части. „Животът, твърди той, аз го показвам пред всички: той е смесица от кости, кръв, мускули и вътрешности.“ А животът е бил всъщност онази светлина в очите, която не съзираш в пепелта им. И моето владение е нещо съвсем различно от тези стада, поля, жилища и планини. То е онова, което властва над тях и ги свързва: то е родината на любовта ми. И ето, те са щастливи, когато го знаят, защото обитават моя дом.

А обредите са във времето това, което е домът в пространството. Защото е добре, когато нямаме усещането, че изтичащото време ни похабява и разпилява като шепа пясък, а съзнаваме, че ни усъвършенствува. Добре е, че времето може да е градеж. Тогава аз вървя от празник към празник, от годишнина към годишнина, от гроздобер към гроздобер, тъй както в детството отивах от залата на Съвета до стаята за почивка — сред масивността на бащиния ми дворец, където всяка стъпка имаше смисъл и цел.

Наложих моя закон, който следва формата на зидовете и наредбата на дома ми. Безумецът дойде да ми каже: „Избави ни от твоите принуди, тогава ще станем по-достойни.“ Но аз знаех, че те биха изгубили познанието за един образ, а щом вече не го тачат — и познанието за самите себе си, и реших пряко волята им да ги обогатя с тяхната обич. Защото те ми предлагаха, за да се разхождат по-удобно, да изравня със земята двореца на баща ми, където всяка стъпка имаше смисъл и цел.

Дворецът беше просторна сграда с отделно крило за жените и тайна градина с пеещ водоскок. (И аз заповядвам по такъв начин да се създава сърце на дома, за да може човек и да се приближава, и да се отдалечава от нещо. Да може и да излиза, и да се връща. Иначе все едно, че си никъде. А да бъдеш свободен съвсем не значи въобще да не бъдеш.) Имаше също и хамбари и обори. И се случваше хамбарите и оборите да са празни. Но баща ми беше против употребата на едните по предназначението на другите. „Хамбарът, казваше той, е преди всичко хамбар и ти вече не обитаваш дом, ако не знаеш къде се намираш. Не е толкова важно, добавяше той, колко пълноценно ще го използваш. Човекът не е добитък за угояване и обичта е по-ценна за него от употребата. Не можеш да обичаш дом, който няма свой облик, където всяка стъпка няма смисъл и цел.“