Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Там беше и залата, отредена единствено за височайшите пратеници, която отваряха за слънцето само в дните, когато конниците вдигаха облаци прах в пясъка и на хоризонта изплуваха онези огромни хоругви, набраздявани от вятъра като морска шир. А друга една оставяха необитавана, на разположение на дребните незначителни владетели. Имаше зала, където раздаваха правосъдие, и още една, където отнасяха мъртвите. Там беше и празната стая, онази, чието предназначение никой никога не узна — може би тя въобще нямаше предназначение, освен да ни посвещава в смисъла на тайното и в това, че човек никога не прониква във всички неща.

И робите, които прекосяваха коридорите, понесли товарите си, преместваха тежки топове дамаска, които тегнеха на плещите им. Изкачваха стъпала, отваряха врати, слизаха по други стъпала и според това дали се приближаваха или отдалечаваха от централния водоскок, ставаха повече или по-малко мълчаливи, докато се превърнат в тревожни сенки при пределите на женското отделение, навлизането в което дори по грешка би им струвало живота. А и самите жени: кротки, предизвикателни или потайни според мястото им в дома.

Чувам гласа на безумеца: „Колко похабено място, колко неоползотворени богатства, колко изгубени от небрежност удобства! Трябва да се разрушат тези ненужни стени и да се изравнят тези къси стълбища, които затрудняват вървежа. Тогава човекът ще бъде свободен.“ Аз пък отговарям: „Тогава хората ще се превърнат в добитък на градски площад и от страх да не започнат да се отегчават, ще измислят глупави игри, които пак ще се ръководят от правила, но правила, лишени от величие. Защото дворецът може да вдъхновява поеми. Ала каква поема ще напишеш за нелепостта на заровете, които те хвърлят? Може би още дълго те ще живеят от сянката на стените, за които поемите ще напомнят с носталгия, после даже и сянката ще изчезне и те вече няма да ги разбират.“

И какво ще ги радва тогава?

Така е и с човека, изгубен в седмица без дни или в година без празници и без всякакъв облик. Също и с човека без йерархия, който следи ревниво да не би съседът му да го превъзхожда с нещо и се заема да го снижи до своята мярка. Каква радост ще извличат тогава от застоялото блато, което ще образуват?

Аз създавам наново силовите полета. Градя бентове в планините, за да задържат водите. Така противостоя — несправедлив — на естествените наклони. Възстановявам йерархиите там, където хората са се събирали както вече смесените в блатото води. Обтягам тетивата на лъковете. От днешната несправедливост създавам утрешната справедливост. Възобновявам посоките там, дето някои засядат на място и наричат „щастие“ този застой. Презирам застоялите води за тяхната справедливост и освобождавам човека, изграден от някоя хубава несправедливост. И с това облагородявам моята империя.

Понеже познавам техните възражения. Бяха преизпълнени с възхищение към човека, изграден от баща ми. „Как ще дръзнеш да се отнасяш несправедливо, казваха си те, с една толкова съвършена сполука?“ И в името на човека, създаден от такъв род принуди, те премахнаха тези принуди. А веднъж заемали трайно място в сърцето, те продължаваха да въздействат. После, малко по малко, бяха забравени. И оня, когото искаха да спасяват, вече бе мъртъв.

Ето защо мразя иронията, присъща не на човека, а на рака. Защото ракът им казва: „Вашите обичаи на други места са различни. Защо да не ги промените?“ Както би им казал: „Кой ви кара да прибирате овършаното зърно в хамбара и стадата в оборите?“ Но тъкмо той е заблуден от думите, понеже не знае онова, което думите не могат да обхванат. Не знае, че хората обитават дом.

И жертвите му, вече неспособни да разпознаят своя дом, започват да го рушат. Така хората разпиляват най-ценното си богатство: смисъла на нещата. И смятат за голяма своя заслуга, че в празнични дни не зачитат обичаите, че изневеряват на традициите си, че честват врага си. И разбира се, изпитват някакви душевни вълнения по време на светотатствените си действия. Докато има светотатство. Докато въстават срещу нещо, което още тегне върху им. И живеят от това, че врагът им още диша. Сянката на законите все още ги притеснява достатъчно, за да усещат, че са против законите. Но скоро самата сянка изчезва. Тогава те вече не изпитват нищо, дори вкусът на победата е забравен. И започват да се прозяват. Те са обърнали двореца на градски площад, но веднъж изчерпали удоволствието да тъпчат площада с безочливо самохвалство, вече не знаят какво правят тук, на това тържище. И ето че смътно мечтаят да съградят наново един дом с хиляди врати, с топове дамаска, които тегнат на плещите, с просторни преддверия. Ето че замечтават за една тайна стая, която би обгърнала с тайнственост целия дом. И без да го знаят, тъй като вече не пазят спомен за него, те оплакват двореца на моя баща, където всяка стъпка имаше смисъл и цел.