Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Там съм виждал оня прокажен, мазно ухилен и триещ очи с мръсна дрипа. Той бе преди всичко вулгарен и се надсмиваше на самия себе си от низост.

Баща ми взе решение да опожари квартала. И тази сган, която държеше на мръсните си плесенясали бърлоги, кипна, предявявайки искания в името на правата си. Правото на проказата сред плесента.

— Това е естествено — ми каза баща ми, — защото според тях е справедливо да се увековечава това, което е.

А те крещяха за правото си на разложение. Защото, рожби на разложението, те бяха за разложението.

— И ако ти оставиш да се наплодят хлебарките — каза баща ми, — тогава се пораждат правата на хлебарките. Които са очевидни. И ще се народят венцехвалители, които да ги превъзнасят. И ще ти запеят колко е велик патосът на хлебарките, заплашени от изтребление.

— Да си справедлив… — каза баща ми, — трябва да избираш. Справедлив за архангела или справедлив за човека? Справедлив за раната или за здравата плът? Защо да слушам оня, дошъл да ми говори в името на своето зловоние? Но аз ще се погрижа за него заради Бога. Тъй като той също е божия обител. Но не според желанието му — желание, изразено чрез язвата.

Когато го изчистя, измия и просветя, тогава желанието му ще се промени и той сам ще се отрече в себе си от това, което е бил преди. Защо да ставам съюзник на този, когото той сам ще отрече? Защо да му преча, според желанието на вулгарния прокажен, да се възроди и разхубави?

Защо да вземам противната страна на това, което ще пребъде? Страната на вегетиращото, противна на могъщо разцъфтялото?

— Справедливостта според мен — ми каза баща ми — се състои в това: да уважаваш човека заради онова, което съхранява в себе си. Толкова, колкото се уважавам аз самият. Защото той отразява същата светлина. Колкото и трудно забележима да е тя у него. Справедливо е да го разглеждаш като талига и като път. Моето милосърдие се изразява в това: да му помогна да се роди от самия себе си.

Но сред тази нечистотия, която се излива към морето, аз се натъжавам пред разложението. Толкова е похабена вече божествената искра у тях… Чакам от тях знака, който ще ми покаже човека, и не го получавам.

— Все пак съм виждал тоя или оня — казах на баща ми — да поделя хляба си и да помага на по-окаян от себе си да разтовари чувал или да се смили над някое болно дете…

— Те струпват всичко накуп — отговори баща ми — и раздаването на тази каша представят за милосърдие. Те правят подялба. Но в това съглашение, което постигат и чакалите около мършата, те искат да отдадат почит към едно велико чувство. Искат да ни накарат да повярваме, че е дар! Но ценността на дареното зависи от оня, когото даряваш. А тук даряваш най-низкия. Все едно даваш алкохол на пияницата, който се пропива. Така дарът всъщност е болест. Но ако аз дарявам здраве, тогава дълбая в тази плът… и тя ме мрази.

— Те стигат до там в милосърдието си — добави баща ми — да предпочитат разложението… Но ако аз предпочитам здравето?

— Когато в бъдеще някой ти спаси живота — каза още баща ми, — никога недей благодари. Не показвай прекомерна признателност. Понеже, ако очаква от теб признателност, твоят спасител е низък — какво си мисли той? Че ти е направил услуга? Когато всъщност той е служил на Бога, опазвайки живота ти, ако ти имаш някаква стойност. И ако изразиш премного признателността си, ти си лишен и от скромност, и от гордост. Защото същественото, което той е спасил, не е случайният ти човешки жребий, а съзиданието, в което влагаш усилията си и което се крепи и на теб. И тъй като и той е подчинен на същото творение, ти няма за какво да му благодариш. Той е възнаграден чрез положения от него труд за твоето спасение. Това е неговият принос в съзиданието.

Ти си лишен от гордост и щом се поддадеш на най-низките му страсти. Ако ласкаеш дребнавостта му, превръщайки се в негов роб. Защото, ако е благороден, би отказал твоята благодарност.

— Не виждам нищо, достойно за внимание — казваше баща ми, — освен възхитителното обединяване на усилията на единия чрез тези на другия. Аз си служа с теб или с камъка. Но кой е благодарен на камъка за това, че е послужил за основа на храма?

Те не обединяват усилията си за нещо друго, освен за тях самите. И тази нечистотия, която изтича към морето, не подхранва химни, нито е извор на мраморни ваяния или казарма за бъдещи завоевания. При тях става дума само за това как да се спогодят възможно най-добре, когато потребяват запасите. Но не се заблуждавай. Запасите са необходими, ала по-опасни от глада.