Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Те разполовиха всичко на два етапа, лишени от значение: завоюване и потребление. Нима си виждал дървото да расте, а после, веднъж израснало, да се възгордее, че е дърво? Дървото просто расте. Казвам ти го: тези, които веднъж постигнали завоевание, стават уседнали, вече са мъртви…

Милосърдието според смисъла на моята империя — това е обединяването на усилията.

Хирургът — аз му заповядвам да предприеме изнурителното прекосяване на една пустиня, щом може да поправи сечивото на оня, който живее в такава отдалеченост. Даже когато се отнася за някой прост каменоделец, който се нуждае от мускулите си, за да троши камъни. Дори и хирургът да е от висока класа. Понеже тук не става дума да се почете посредствеността, а да се поправи сечивото. И те двамата имат един и същ водач. Както и тези, които оказват покровителство и помощ на бременните жени. Преди всичко заради сина, на когото тези жени служат с болките и повръщането си. Но няма защо да благодариш на жената, освен в името на нейния син. Ето че днес тя иска помощта ти в името на болките и повръщането си. Но ако бяха само те, бих премахнал жените, понеже повръщането е грозно. Защото същественото в тях е онова, което си е послужило с тях, и жените нямат заслуга, за която да им благодариш. А притеклият се на помощ, както и те самите, просто служи на раждането и благодарностите са без значение.

Така е с генерала, дошъл при баща ми:

— Ти си посмешище за мен! Велик си само благодарение на империята, на която служиш. Заповядвам да ти отдават почит, за да почитат чрез теб империята.

Но аз усещах и добротата на баща ми. „Който е изпълнявал важна роля, казваше той, който е бил почитан, не може да бъде принизен. Който е царувал, не може да бъде лишен от своята царственост. Не можеш да превърнеш в просяк човек, който е раздавал милостиня на просяците, защото тук покваряваш нещо, подобно на арматурата и формата на твоя кораб. Затова прилагам наказания по мярката на провинените. Екзекутирам хората, които съм считал, че е трябвало да облагородя, но никога не ги принизявам до положението на роби в случай на провинение. Един ден срещнах някаква принцеса, която бе станала перачка. И другарките й се надсмиваха: «Къде е твоята царска власт, перачке? По твоя заповед можеха да падат глави, а ето че накрая можем безнаказано да те скверним с ругатните си… И това е справедливост!» Защото справедливостта за тях беше възмездие.

И перачката мълчеше. Оскърбена може би заради самата себе си, но най-вече заради нещо, по-висше от себе си. Принцесата се навеждаше пребледняла и опъната като струна над коритото си. А другарките й безнаказано я блъскаха с лакти. Нищо в нея не предизвикваше ожесточение, защото беше хубава в лице, сдържана в жестове и мълчалива — осъзнах, че другарките й осмиваха не жената, а детронираната владетелка. Понеже, ако се удаде случай да попадне в ноктите ти оня, комуто си завиждал, ти го разкъсваш. Тогава издадох заповед да се яви пред мен:

— Нищо не зная за теб, освен че си царувала. От днес нататък ще имаш правото на живот и смърт на другарките ти от пералнята. Връщам ти твоята царска власт. Върви.

И щом зае отново мястото си над грубата тълпа, тя справедливо презря спомена за обидите. Дори и жените от пералнята, вече лишени от възможността да подхранват душевните си вълнения със злочестата й участ, ги подхраниха с нейното благородство и започнаха да я боготворят. Те устроиха големи празненства в чест на завръщането й на престола и се просваха по очи, когато минаваше — самите те облагородени от това, че някога са я докосвали с пръст.“

„Ето защо, казваше баща ми, не ще изложа принцовете на ругатните на простолюдието, нито на грубостта на тъмничарите. Но ще заповядам да им отсекат главите в голямо празненство под звуците на златни тръби.“

„Който унижава другите, казваше баща ми, сам е низък.“

„Никога един владетел, казваше баща ми, няма да бъде съден от своите подвластни.“

Така ми говореше моят баща:

— Накарай ги да съградят заедно кула и ще ги превърнеш в братя. Но ако искаш да се намразят, хвърли им зърно.

Казваше ми още:

— Нека първо ми донесат плодовете на труда си. Нека излеят в хамбарите ми реката на своите жътви. Нека съградят в мен хранилищата си. Искам да служат на моята слава, когато вършеят житото и наоколо се пука златната му обвивка. Защото тогава трудът, който беше потребен само заради прехраната, се превръща в химн. Ето че вече не будят голямо съжаление тези, чийто кръст се огъва под тежестта на чувалите, когато ги носят към мелницата. Или пък ги отнасят обратно, побелели от брашно. Тежестта на чувалите ги възвисява като молитва. И те се смеят от радост, понесли снопа сякаш е някакъв канделабър от зърно с връхчетата му и пурпурния му блясък. Защото една цивилизация се основава на онова, което изисква от хората, а не на онова, което им дава. А после, разбира се, те черпят от житото и се изхранват с него. Но за човека това не е съществената страна на нещата. Подхранва сърцето му не онова, което получава от житото, а това, което той му отдава.