Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Моята войска беше пожелала да се превърне в оазис за благото на империята, за да украси двореца ми с далечните си резиденции — така че, говорейки за него, да казват: „Какъв вкус му придават тези палми, тези гори от палми на юг, тези села, където ваят слоновата кост…“

Но ние воювахме, без да влагаме себе си, и всеки мечтаеше за завръщане. И образът на империята се рушеше в тях като лице, което вече не поглеждаш и то изчезва в разпокъсаността на света.

„Има ли значение, казваха те, дали сме повече или по-малко богати с този непознат оазис? С какво ни извисява той? С какво ще ни обогати, когато се върнем у дома и се затворим в селото? Той ще служи само на оня, който ще го обитава, ще събира фурмите от неговите палми или ще пере дрехите си в животворните води на реките му…“

Те грешаха, но какво можех да сторя? Угасне ли вярата — значи Бог умира и се оказва непотребен. Изчерпи ли се пламенното усърдие — значи руши се самата империя, защото тя се крепи върху плам и усърдие. Не че сама по себе си е измама. Но ако аз наричам имение тази върволица маслинови дръвчета и колибата, в която намирам подслон, а онзи, който ги съзерцава, изпитва любов и ги слива в едно цяло в сърцето си, ако същият започне да вижда в тях само маслинови дръвчета измежду много други и сред тях загубена колиба, лишена от друг смисъл, освен да го подслонява в дъжда, кой би могъл да спаси имението от разпродаване и разпокъсване? Защото тази продажба не би променила нито колибата, нито маслиновите дръвчета.

Вижте господаря на именията — поел сам по пътищата в утринната роса, той не носи никое от своите богатства със себе си. Не се ползва от никаква тяхна облага. Сякаш не ги притежава, защото те не му служат в момента, стъпките му затъват в калта след дъжд като стъпките на каторжник, а с тоягата си разгръща мокрите тръни като най-празно бродещ скитник. От ниското сред изровения път той дори не обгръща с поглед имението си, а просто знае, че е негов владетел.

И все пак, ако го срещнеш и те погледне, си казваш: това е той и никой друг. Спокоен и самоуверен, той се осланя на фундаменталния залог, който не му служи в момента. Нищо не ползва, но и нищо не му липсва. Опира се на непоклатимата основа на пасищата, ечемичените ниви и палмовите горички, които му принадлежат. Нивите са в покой. Хамбарите още спят. Хората, които вършеят житото, още не са им отнели светлината. Но той ги побира всички в сърцето си. Тук крачи не кой да е, а господарят, разхождащ се бавно сред своите люцерни…

Сляп е оня, който гради представи за човека само от делата му, вярвайки, че само делото го показва такъв, какъвто е, или осезаемият опит, или пък ползваните облаги. Същественото за човека не е това, с което разполага в момента, защото моят владетел, тръгнал на разходка, разполага единствено с шепата класове, които би могъл да орони в дланите си, или с плода, който би могъл да откъсне. Оня, който ме следва във войната, е изпълнел със спомена за своята любима, която не може нито да види и докосне, нито да притисне в обятията си; тя дори не мисли за него, защото в този час на разсъмване, когато той вдишва простора и усеща привличането, което го тегли, любимата му даже не е жива за света. А сякаш отсъства и е мъртва. Заспала е. И все пак човекът е преизпълнен с усещането, че тя съществува, преизпълнен е с нежност, която спи спотаена, забравила за себе си като семената в хранилището; изпълнен е с благоухания, които не вдишва, и с ромон на водоскок — сърцето на неговия дом, — който не чува; преизпълнен е и с тежестта на една империя, която го прави различен от другите.

Или оня приятел, когото срещаш, носещ в себе си болното си дете. Боледуващо някъде далече. Треската не пари ръката му, в ушите му не кънти жалният детски плач. В този момент то не променя с нищо живота му. И все пак ще ти се стори смазан от тежестта на детето, което носи в сърцето си.

Така е и с оня, който идва от империята и не съумява да я обгърне с поглед, нито да използва запасите й, нито да извлече най-малка облага, но е извисен в сърцето си като владетеля на имението, бащата на болното дете или осенения от любовта, когато любимата е не само далечна, но и спяща. Само смисълът на нещата е съществен за човека.

Познавам го, разбира се — ковачът от моето село, който идва при мен и ми казва:

— Безразлично ми е всичко, което не ме засяга лично. Ако имам чай, захар, назобено магаре и жена ми е до мене, ако децата ми растат на години и на добродетел, тогава съм напълно щастлив и не искам нищо повече. Защо са тези страдания?