Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

И тъй, в името на неясни права, ножовете, които пронизваха вътрешности, всяка нощ наплодяваха трупове. Призори ги влачеха до границата на лагера, както се изхвърля смет, откъдето нашите гальоти ги товареха като служба по чистота. Спомних си думите на баща ми: „Ако искаш да ги превърнеш в братя, накарай ги да съградят кула. А поискаш ли да се намразят, хвърли им зърно.“

Забелязахме, че постепенно те губеха навика да говорят и словото не им служеше вече. Баща ми ме развеждаше сред отсъстващите сякаш лица, които ни гледаха, без да ни познаят, затъпели и празни. Издаваха само неясното ръмжене, с което се иска храна. Вегетираха, без да изпитват съжаления, желания, омраза или любов. И ето, че скоро престанаха дори да се мият и да изтребват паразитите си. Те се наплодиха. Тогава започнаха да се появяват шанкърът и язвите. И лагерът почна да трови въздуха. Баща ми се боеше от чума. И несъмнено размишляваше над човешката участ.

— Ще се реша да събудя архангела, който дреме задушен под тяхното бунище. Защото аз не изпитвам почит към тях, но през тях почитам Бога…

„Защото това е, казваше баща ми, голяма човешка загадка. Те губят същността, а не знаят какво са загубили. Не го знаят и уседналите от оазисите, клечащи над своите запаси. Наистина изгубеното не се разчита в материалните неща, които остават непроменени. И хората все така съзерцават същото съчетание от овце, кози, жилища и планини, но те вече не съставляват едно имение…

Ако изгубят смисъла на империята, отнемайки стойността на нещата, те не съзнават, че закоравяват и се изпразват от съдържание. Нещата запазват привидността си, но какво са един диамант или една перла, ако никой не ги пожелае: просто шлифовано стъкло. И детето, което люлееш, е изгубило нещо от себе си, ако вече не е дар за империята. Но ти не го знаеш, понеже усмивката му с нищо не се е променила.

Те не виждат обедняването си, защото предметите, с които си служат, остават същите. Но за какво служи един диамант? И какво е един накит, ако въобще няма празници? Какво е едно дете, ако не съществува вече империя и ако ти не мечтаеш да направиш от това дете завоевател, владетел или пък архитект? Ако е принудено да бъде само парче месо.

Те не познават кърмещата ги ден и нощ невидима гръд, защото империята подхранва сърцето ти — както те подхранва с любовта си и променя за теб смисъла на нещата спящата любима, която си почива далеч оттук, сякаш е мъртва. Оттам идва неуловим полъх, който не можеш дори да вдъхнеш, и светът за теб се превръща в чудо. Така и владетелят на имението, докато се разхожда в утринната роса, носи в сърцето си дори съня на изполичарите.

Но загадката у човека, който изпада в отчаяние, ако любимата се отдръпне от него, е, че ако той самият престане да обича или да почита империята, не подозира дори, че е обеднял. Просто си казва: «Тя не беше тъй хубава, както в мечтите ми, нито тъй ласкава…», и тръгва доволен накъдето го отвее вятърът. Но светът за него вече не е чудо. И зората вече не е зората на завръщането или зората на събуждането в нейните обятия. Нощта вече не е великото светилище за любовта. Не е вече, благодарение на тази, която диша в съня си, онова огромно наметало на пастира. Всичко е помръкнало. Всичко се е сковало. А човекът, незнаещ за това бедствие, не оплаква изгубената си цялост. Задоволен е от свободата си — свободата да не бъдеш.

Така е и с оня, у когото империята вече е мъртва: «Моето пламенно усърдие, казва си той, беше глупаво заслепение.» И, разбира се, има право. Извън него не съществува нищо, освен разпокъсано съчетание от кози, овце, жилища и планини. Империята беше творение на сърцето му.

Красотата на една жена — къде ще я приютиш, ако няма мъж, който да е трогнат от нея? А великолепието на диаманта — ако никой не пожелае да го притежава? А империята — ако няма вече кой да й служи?“

„Защото човек, който умее да разчете образа и го носи в сърцето си, ако е така свързан, че да живее от него както кърмачето — от майчината гръд, оня, за когото този образ е основополагащ принцип, за когото е смисъл и значение, повод за величие, усещане за простор и цялост, ако същият човек бъде откъснат от своя извор, той бива сякаш разединен, опустошен като разрушена крепост и умира от задушаване като дърво с подсечени корени. Не ще може вече да се съвземе. И все пак, докато умиращият в него образ го води към погибел, той не страда и се приспособява към несъзнаваната си посредственост.