Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Щеше ли да е щастлив обаче, сам в света и в своя дом? Ако обитаваше със семейството си изгубена из пустинята шатра? Тъй че го карам да се поправи:

— Представи си, че вечер намираш приятели в другите шатри, че те имат какво да ти кажат и ти разправят новините от пустинята…

Понеже съм ви виждал, не го забравяйте. Виждал съм ви край нощните огньове, заети да печете овца или коза, и съм чувал бликащите ви гласове. И с бавни стъпки, в мълчанието на моята обич, съм се приближавал до вас. Говорехте, разбира се, за синовете си — кой пораснал, кой заболял, говорехте за дома си, но някак между другото. И се оживявахте само когато присядаше странникът, разпрегнал далечния си керван, и раздипляше пред вас чудесата отвъд — белите слонове на някой си принц и сватбата на принцесата на хиляди километри оттук, дето едва сте й чували името. Или за придвижването на неприятелите. Или пък разказваше за онази комета, за онази обида, онази любов или безстрашие пред смъртта, омраза към вас или голяма загриженост. Тогава се чувствувахте преизпълнени с необятност и свързани с толкова много неща, тогава придобиваше смисъл вашата обичана и ненавиждана шатра, застрашавана и закриляна. Тогава ставахте частица от чудодейна мрежа, преобразила ви в нещо по-просторно от вас самите.

Защото само езикът отключва у вас простора, който ви е потребен.

Спомням си какво се случи, когато баща ми затвори трите хиляди берберски изгнаници в лагер северно от града. Не искаше те да се смесват с нашите. Тъй като беше добър, той ги хранеше и ги снабдяваше с тъкани, чай и захар. Но не изискваше да се трудят като замяна за даровете на щедростта му. Така те нямаше защо повече да се тревожат за съществуването си и всеки би могъл да каже: „Безразлично ми е всичко, което не ме засяга лично. Ако имам чай, захар, назобено магаре и жена ми е до мене, ако децата ми растат на години и на добродетел, тогава съм напълно щастлив и не искам нищо повече…“

Но кой ли би могъл да помисли, че са щастливи? Посещавахме ги понякога, когато баща ми искаше да ме поучи.

— Виж — казваше той, — те се превръщат в добитък и се отдават бавно на тлен… не в плътта, а в сърцето си.

Понеже за тях всичко губеше смисъл. Даже да не залагаш богатството си на зарове, добре е все пак в мечтите ти заровете да означават стада, имения, пръчки злато, диаманти, които не притежаваш. Които са от друг свят. Но идва часът, когато заровете вече не могат да означават нищо. И самата игра става невъзможна.

И ето че нашите храненици вече нямаха какво да си кажат. Бяха изчерпали семейните си истории, които до една си приличаха. Бяха изчерпали разказите си за своята шатра, тъй като всички шатри бяха еднакви. Бяха престанали да се страхуват, да се надяват и да създават. Все още си служеха с езика за елементарни цели. „Подай ми чайника си“, можеше да каже единият, „Къде е синът ми?“, можеше да попита другият. Какви желания би могло да има човечество, изтегнато на постелката под яслата си? В името на какво би воювало? За хляба? Получаваха го. За свободата? Та в рамките на своята вселена те бяха безкрайно свободни. Дори удавени в тази безмерна свобода, която изтръгваше същността на някои богаташи. Да побеждават враговете си? Но те вече нямаха врагове.

Баща ми каза:

— Можеш да дойдеш с камшик и да прекосиш лагера сам, шибайки ги в лицето — ти не ще предизвикаш у тях нищо повече, отколкото в кучешка глутница, когато с ръмжене отстъпва и би искала да хапе. Но никой не се жертвува за другите и така и не си ухапан. Тогава скръстваш ръце пред тях. И ги презираш.

Казваше също:

— Това тук са човешки останки. Но човекът в тях вече го няма. Те могат да те убият подло, откъм гърба, защото сбирщината се оказва опасна. Но не ще издържат твоя поглед.

Междувременно сред тях плъзнаха като болест раздорите. Нелепи раздори, които не ги разделяха на два лагера, а изправяха всички срещу всеки един, понеже той ги ограбваше, изяждайки своя пай от запасите. Дебнеха се едни други като кучета край копанята и ето че в името на своята справедливост извършиха убийства, защото справедливостта за тях значеше преди всичко равенство. И който се различаваше с каквото и да било, биваше смазан от мнозинството.

— Масата — заключи баща ми — мрази образа на човека, понеже масата е нееднородна, тегли едновременно във всички посоки и унищожава творческото усилие. Лошо е, разбира се, когато човекът смазва стадото. Но не търси там голямото робство: то се явява, когато стадото смазва човека.