Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

Затова добре е постоянно да се поддържа будно у човека онова, което го извисява, и да се приобщава той към вярата в собственото му величие.

Понеже живителните за него сокове не идват от нещата, а от възела, който свързва нещата. Не от диаманта, а от онова отношение между диаманта и хората, което може да ги насити. Нито от пясъка, а от онова спояване между пясъка и племената. Не от думите в книгата, а онази връзка между думите в книгата, която е любов, поезия и мъдрост от Бога.

И ако аз ви призова да сплотите усилията си, да бъдете заедно и да съставите един величествен образ, който да направи богат всеки от вас, който да обедини чертите на всички и детето на империята, ако ви затворя в имението на моята обич, как не бихте се извисили от това и как бихте могли да устоите? Красотата на лицето съществува единствено чрез отзвука на всяка част, съотнесена към всички останали. И появата ви покъртва. Така е и с поемата, изтръгнала сълзи в очите ви. Взех звезди, извори, съжаления. В нея няма нищо друго. Но аз ги смесих, воден от моя гений, и те послужиха за пиедестал на божество, което ги превъзхожда и не се съдържа в нито едно от тях.“

И баща ми изпрати един певец при отдадената на тлен човешка общност. Певецът приседна по залез на площада и запя. Възпя нещата, които отекват едно на друго. Възпя чудната принцеса, която можеш да достигнеш само след двеста дни път в пясъка без кладенец под слънцето. И отсъствието на кладенец се превръща в саможертва и опиянение от любовта. Водата от меховете се преобразява в молитва, понеже те отвежда при любимата. Той казваше: „Жадувах палмовата горичка и нежните капки на дъжда… но най-вече тази, която — надявам се — би ме приела в своята усмивка… и вече не различавах треската си от моята любов…“

И те зажадуваха за жажда и размахваха юмруци по посока на баща ми: „Злодей! Ти ни лиши от жаждата, която е пиянство от саможертвата в името на любовта!“

Той възпя заплахата, която се възцарява, щом войната е обявена и пясъкът се превърне в змийско гнездо. Всяка дюна придобива власт на живот и смърт. И те зажадуваха за смъртната опасност, която оживява пясъка. Възпя достолепието на врага, когато го очакваш от всички страни и той се търкулва от единия до другия край на кръгозора подобно слънце, което не знаеш откъде ще се появи! И те зажадуваха за враг, който би ги обгърнал с великолепието си като морето.

И щом зажадуваха за любовта, зърната като лице, ножовете бликнаха от ножниците. И ето че те плачеха от радост, милвайки сабите си! Забравените им, ръждясали, покрити с позор оръжия, които сега им напомняха изгубена мъжественост, защото само те позволяват на мъжа да сътворява света. И това бе сигналът на бунта, който лумна красив като пожар!

И всички срещнаха смъртта като мъже!

Така изпитахме песента на поетите върху тази войска, която започваше да се разединява. Но ставаше чудо: усилията на поетите бяха безплодни и воините им се присмиваха.

— Нека възпеят нашите истини — отговаряха те. — Водоскокът в дома ни и благоуханието на супата за вечеря. Какво ни засягат тези брътвежи?

Точно тогава научих друга истина: че изгубената власт не се възвръща. И че образът на империята беше станал неплодотворен. Тъй като образите загиват като растенията, щом се изчерпи силата им и преди да се разпилеят, се превръщат в мъртви вещества и в хумус за новите растения. И се отдръпнах настрана, за да размисля над тази загадка. Защото нищо не е по-вярно или по-невярно. А само по-резултатно или по-безрезултатно. Вече не държах в ръце чудодейния възел на тяхното многообразие. Той ми се изплъзваше. И империята ми рухваше сякаш от само себе си, понеже за кедъра — когато ураганът ломи клоните му, а пясъчната буря го изтръгва из корен и той отстъпва пред пустинята — това значи не че пясъкът е станал по-могъщ, а че кедърът вече се е отказал и сам е отворил вратите си на варварите.

Когато някой певец запееше, упрекваха го, че преувеличава чувствата си. Наистина патетичността звучеше фалшиво и ни се струваше отживяла времето си. Самозалъгва ли се той, казваха, изразявайки любов към кози, овце, жилища и планини, които са само разпръснати предмети? Самозалъгва ли се, изразявайки любов към извивките на реките, които не са застрашени от превратностите на войната и не са заслужили кръвта? И наистина — самите певци изпитваха угризения, сякаш бяха разказали груби басни на деца, вече не чак толкова доверчиви…

Моите генерали, с непоклатимата си глупост, дойдоха да ме упрекнат заради певците ми. „Те пеят фалшиво!“, казваха. Но аз разбирах фалшивата им нотка, понеже славеха един мъртъв бог.