Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

— Така ще изгубите войната — казвах им, — защото нищо не желаете. И никакъв наклон не ви примамва. Вие не обединявате усилията си, а се унищожавате взаимно чрез разнородните си решения. Вижте как тежи камъкът. Той се търкаля към дъното на урвата. Той е обединеното усилие на всички прашинки, от които е съставен, и всички те натежават в една и съща посока. Вижте водата във водохранилището. Тя упражнява натиск върху стените и чака благоприятен случай. Защото идва ден, когато благоприятният случай настъпва. И водата неуморно натежава ден и нощ. Привидно е в покой, но при все това е жива. Защото при най-малкото пропукване потегля на път, криволичи, среща препятствие, заобикаля го, ако е възможно и ако пътят е без изход, замира наглед, до новото пропукване, което ще отвори нов път. Тя въобще не пропуска новия благоприятен случай. И по неразгадаеми пътища, които никой не би могъл да изчисли, един обикновен натиск би изпразнил водохранилището с вашите запаси.

Вашата войска прилича на море, което сякаш не натежава върху дигата си. Вие сте тесто без мая. Земя без семена. Тълпа без копнежи. Вие разпореждате, вместо да предвождате. Не сте нищо друго, освен глупави свидетели. А мрачните сили, които оказват натиск върху стените на империята, ще минат и без чиновници, за да ви удавят в приливите си. След което вашите историци, по-глупави и от вас, ще обяснят причините за бедствието, ще нарекат мъдрост, пресмятане и наука на противника средствата на неговата сполука. Но аз твърдя, че не съществува нито мъдрост, нито пресмятане, нито наука у водата, когато тя подкопава дигите и поглъща градовете на хората.

Аз ще извая бъдещето като твореца, който изтръгва творбата си от мрамора чрез ударите на длетото си. И една по една падат люспите, които скриваха божествения образ. А другите ще кажат: „Този мрамор съдържаше в себе си този бог. Той го намери. И жестът му беше средство за това.“ Но аз твърдя, че той въобще не е пресмятал, а е дялал камъка. Усмивката на лицето не представлява смесица от пот, искри, удари с длето и мрамор. Усмивката не е сътворена от камъка, а от твореца. Избави човека и той ще стане творец.

С непоклатимата си глупост моите генерали се събраха: „Трябва да разберем, казваха си те, защо нашите хора се разединяват и се мразят.“ И ги призоваваха да се явят пред тях. Изслушваха и едните, и другите, мъчейки се да примирят тезите им и да установят правдата, да върнат на единия дължимото и да отнемат от другия незаконно присвоеното. И ако те се мразеха, водени от ревност, генералите се опитваха да определят кой е крив и кой е прав. И скоро вече не разбираха, абсолютно нищо — дотолкова проблемите бяха заплетени, дотолкова едно и също деяние показваше различни лица в зависимост от това в каква светлина ще го видиш — ту благородно, ту низко, едновременно жестоко и великодушно. И се съвещаваха по цели нощи. И тъй като вече не спяха, глупостта им прогресираше. Тогава дойдоха при мен: „Има само един изход, заявиха те, от тази бъркотия. И той е еврейският потоп!“

Но аз си спомних за баща ми: „Когато плесента обхваща житото, търси я извън житото, премести го от хамбара. Когато хората се мразят, не слушай глупавото изложение на причините, които изтъкват за омразата си. Защото освен изложените те имат още много други, за които не са и помислили. Имат и също толкова, за да се обичат. И също толкова, за да живеят в безразличие. И аз, който никога не отдавам значение на думите, знаейки, че онова, което носят, е труден за разчитане знак, както и камъните на постройката не показват нито сянката, нито мълчанието, както съставните части на дървото въобще не обясняват същността му — защо да се задълбочавам в естеството на омразата им? Те я градят като храм със същите камъни, които биха им послужили да съградят любовта.“

Тъй че просто бях свидетел на тази омраза, която те обличаха в злостните си доводи, и не вярвах, че ще ги изцеря от нея, въздавайки безплодна справедливост. Тя само би затвърдила доводите им и би послужила за основание на грешките или предимствата им. За ненавистта на тези, които бих признал за виновни, и за надменността на другите, на които бих дал право. И така бих издълбал пропастта. Но си спомнях за мъдростта на баща ми.

Случи се така, че след завладяването на нови територии, тъй като бяха все още несигурни, той бе поставил там генерали, за да подкрепят губернаторите. Но странниците, които постоянно пътуваха между тези нови провинции и столицата, идваха да предупредят баща ми: