Антуан Сент-Экзюпери - Цитадела

„Господи, казвах, дай ми образа, за когото те ще се заменят в сърцето си. И всички, чрез всеки един, ще стават по-силни. И добродетелта ще бъде знак за това, което са.“

В мълчанието на моята обич издадох заповед да екзекутират много от тях. Но всяка смърт подхранваше подземната лава на бунта. Защото човек е склонен да приема очевидното. А нямаше и помен от него. Трудно беше да разберат в името на каква неоспорима истина отново някой умира. Точно тогава почерпих от мъдростта на Бога познания за властта.

Понеже властта въобще не може да се обясни със строгостта. А единствено с простотата на езика. И строгостта, разбира се, е необходима, за да се наложи новият език, понеже за него няма никакви нагледни доказателства — той не е нито по-истински, нито по-фалшив, а друг. Но как строгостта би наложила език, който би разделил хората, оставяйки ги да си противоречат? Защото да наложиш такъв език, значи да наложиш разделение и да разрушиш строгостта.

Постигам го чрез неограничената си власт, като опростявам нещата. Тогава принуждавам човека да стане друг — и по-освободен, и по-просветлен, и по-щедър, и по-усърден; да придобие най-сетне вътрешно единение със самия себе си в своите стремежи и щом веднъж се самопостигне — понеже проглежда и отрича ларвата, която открива, че е бил преди, понеже се удивлява на собственото си великолепие, — той е очарован и става мой съюзник и воин на строгостта ми. А строгостта ми няма друго основание, освен неговата роля. Тя е монументална порта, през която ударите с камшик навярно принуждават стадото да мине, за да смени козината си и да се преобрази. Но всички тези хора съвсем не са заставени: те са приобщени.

А и строгостта е напълно безрезултатна, ако, веднъж прекосили преддверието, оголени от обвивката на предишната си същност и напуснали пашкула си, хората не усещат в тях да се разтварят крила и далеч от мисълта да прославят страданието, което ги е изградило, откриват, че са осакатени и печални, и се извръщат към другия бряг, който са напуснали.

Тогава, скръбно и ненужно, реките преливат от човешка кръв.

Тези, които екзекутирах — а това значи, че не съм успял да ги приобщя, — бяха доказателство за моята заблуда. Тогава измислих тази молитва:

„Господи, наметалото ми е много късо и аз съм лош пастир, който не съумява да приюти своя народ. Откликвам на нуждите на едни, а вредя на интересите на други.

Господи, зная, че всеки стремеж е хубав. И стремежът към свободата, и стремежът към дисциплината. И поривът към хляба за децата, и този към пожертвованието на хляба. И този към науката, която изследва, и оня към почитта, който приема и създава устои. И стремежът към йерархиите, който обожествява, и оня към подялбата, който разпределя. Към времето, което позволява съзерцанието, и към труда, който запълва времето. Към любовта чрез духа, която наказва плътта и извисява човека, и към милосърдието, което превързва раните на плътта. Към бъдещето, което трябва да съградим, и към миналото, което трябва да опазим. Към войната, която посява семената, и към мира, който прибира реколтата.

Но зная също, че тези спорове са само спорове относно езика и че всеки път, когато човек се извисява, той ги наблюдава от малко по-високо. И споровете вече ги няма.

Господи, искам да съградя благородството на моите воини и красотата на храмовете, за които те да се заменят и което би придало смисъл на живота им. Но тази нощ, докато се разхождах в пустинята на моята обич, срещнах разплакано момиченце. Обърнах лицето му, за да прочета в очите му. И тъгата му ме заслепи. Откажа ли, Господи, да я узная, отказвам една част от света и съвсем не съм завършил делото си. Не че се отвръщам от висшите си цели, но нека това момиченце бъде утешено! Защото само тогава светът върви добре. Това момиченце също е знак на света.“

Войната е трудно нещо, когато вече не е естествена наклонност, нито израз на желание. Моите генерали, в непоклатимата си глупост, изучаваха ловки тактики, спореха и търсеха съвършеното решение, преди да предприемат действия, понеже не бяха осенени от Бога, а само честни и работливи. Тъй че се проваляха. И аз ги събрах, за да ги наставлявам:

— Вие не ще победите, защото търсите съвършенството. Но то е музеен експонат. Вие запрещавате грешките и изчаквате да узнаете дали жестът, който бихте се осмелили да направите, е безспорно резултатен, за да действате. Но къде сте прочели доказателство относно бъдещето? Тъй както бихте възпрепятствали по вашите земи появата на художници, скулптори и на всеки плодовит изобретател, така ще възпрепятствате и победата. Аз вече ви казах: кулата, градът или империята растат като дървото. Те са прояви на живота, понеже за да се появят, е необходим човекът. А човекът мисли, че прави изчисления. Мисли, че разумът управлява издигането на тези камъни, когато възнасянето на тези камъни е породено преди всичко от неговия копнеж. И градът се съдържа в него, в образа, който той носи в сърцето си, както дървото се съдържа в семчицата. А изчисленията само обличат в цифри неговото желание. И го онагледяват. Защото вие не разкривате същината на дървото, ако покажете водата, която е пило, минералните сокове, които е почерпило, и слънцето, което му е вляло силата си. Не разкривате и същината на града, казвайки: „Ето защо този свод не пада… ето изчисленията на архитектите…“ Понеже щом градът трябва да се създаде, винаги ще се намерят хора, които изчисляват правилно. Но те са само обслужващи. И ако избутате такъв човек отпред, мислейки, че градовете произлизат от ръцете му, никакъв град не ще се появи сред пясъците. Той знае как се раждат градовете, но въобще не знае защо. А невежият завоевател — хвърлете го с народа му върху суровата земя и камънака и се върнете по-късно да видите как блести на слънцето градът с тридесетте купола… И куполите ще се извисяват право нагоре като клоните на кедъра. Защото желанието на завоевателя ще се е въплътило в град с куполи и той ще е намерил като средство, като посока и път всички изчислители, които е пожелал.