Алек Попов - Черната кутия

Тогава Мелва Блейн за пръв път чула името на баща ни. Драй също не го познавал лично, макар че легендата за драматичната му съдба вече била пуснала корени в кампусния фолклор. Заедно със слуха за онова загадъчно уравнение, изникващо по дъските, което никой досега не бил решил. Като ревностен враг на всяко суеверие, особено в академичната сфера, Драй никога не си дал труд да го погледне, смятайки го за студентска шега. Но въпреки това бил силно притеснен.

И честно казано, имало защо.

Повече от 15 години математическият департамент страдал от хронично текучество и определено не бил шампион по записани студенти. Амбицията на Драй била да укрепи преподавателското тяло, като задържи малцината способни, пропъди онези, които просто няма къде другаде да отидат, и привлече нови, светли умове. Задачата била достатъчно сложна предвид пестеливата бюджетна рамка и пословично недружелюбната атмосфера, така че последното, от което се нуждаел, бил скандал с погребален привкус. Може и да не било съвсем професионално гост професорите да умират по средата на семестъра, но да бъдат хвърляни в общи ями, със сигурност не бил бонусът, за който и най-смачканият преподавател от Източна Европа си мечтае. Естествено, никой не твърдял, че администрацията е виновна. Виновни били дебилщината и мързелът на Трой Марш. Но нали във фактурата все пак фигурирало числото 235 долара? Какво можело да се очаква срещу подобна мизерна сума?! И щяло ли да се стигне дотук, ако предшественикът му, професор Нойман, не бил решил да мине по най-тънката тарифа?...

(Естествено, Мелва Блейн не се изрази точно по този начин. Съдейки по следващите ходове обаче, не беше трудно да се отгатне приблизително какви мисли и съображения са вълнували декана в този момент.)

- Чакайте! - възкликнах. - Нали още не е сигурно, че ТОЙ е ТАМ?

- Иначе нямаше да бъда ТУК - поклати печално глава тя.

- Но откъде, по дяволите, може да знаете?

- Направихме предварителна експертиза.

- Защо?

- Опитахме се да ви спестим този шок! - тя разпери ръце, сякаш да ми докаже, че няма задни мисли, не крие нищо и е изтъкана само от най-добри намерения. - Агентите не отричаха тялото и да е било кремирано, изхождайки от факта, че инсталацията все пак е функционирала от дъжд на вятър. Знаехме какво сте преживели и не искахме да рискуваме отново да минете през това, ако няма гаранция, че той е там. И все пак трябваше да стигнем до истината. Тогава бяха обявени номинациите за наградата „Баноф“ и ние веднага предложихме да станем домакин на събитието. Идеята беше да ви поканим и по време на гостуването ви да се снабдим незабелязано с образец от вашето ДНК за целите на предварителната експертиза. Останалото знаете от личен опит...

Измина повече от минута, докато зацепя. Мелва тъкмо си отдъхваше, че съм приел новината сравнително спокойно, когато някъде отвътре, от дъното на съкровените ми дълбини, изби тънка катраненочерна струя.

- Юлия!! - ревнах.

- Моля?! - тя ме изгледа стреснато.

Сетих се как тича към банята със спермата ми в уста, уж да повръща...

- Юлия! - повторих. - Вие ли я накарахте? Изроди такива, чудовища, акули капиталистически! Какво ѝ обещахте? Стипендия? Или я заплашихте?

- Коя е тази Юлия? - отдръпна се леко Даян.

Виждам, че и ти проявяваш недоумение, братко мой, но нека не задълбаваме излишно. Става дума за една наранена душа от Украйна, с която споделих бутилка водка и известно количество семенна течност, добита в условията на замъглен от алкохола разум. Е, да, случват се и такива неща. Сори. Но не смятам, че това трябва да бъде повод за злоупотреба с лични данни, какъвто е уникалният ми ДНК код.

- Предполагам, че визирате докторантката Юлия Долгополая? - поизчерви се Мелва Блейн. - Уверявам ви, че ако ни трябваха проби от такъв характер, щяхме да се отнесем към услугите на специализирани лица.

- Ах, нали, защото нямам образование! - нацупи се Даян.

„Абе, я върви по дяволите!“, скастрих я наум. Тогава още нямаше нищо между нас, а пък на това отгоре ми беше свила и кучето!

- Но сте взели някакви проби все пак, нали? - заядох се.

- Използвахме четката ви за зъби, както и парче недоядена пица - хладно ме осведоми тя. - Не смятам, че сме извършили чак такова престъпление.

Сега дали не ме пързаляше, кой би могъл да каже? Тя беше пиар все пак... Работата ѝ беше да лъска имиджа на университета, а не да казва истината. Дори да бяха скуизвали, пардон, сори, притискали, бедната Юлия да се изявява в оралния жанр, едва ли щяха да си признаят. Нито пък тя някога щеше да се оплаче. Професионалистки, друг път! За едно погребение се стискат, та за това...