Алек Попов - Черната кутия

- Да! - неочаквано твърдо казва той. - Знам.

Качва се на един стол, отваря кухненския шкаф и сваля от най-горния рафт тъмнозеленикава, почти черна кутия. Слага я на масата до холистичната библия за домашни любимци.

- Тук.

- Какво?

- Рано или късно трябваше да ти кажа - подема той. -Реших да не те натоварвам с нови изненади, преди да се възстановиш напълно. Но сега мисля, че не бива да отлагам повече.

- Изненади?!

Брат ми отново напълва чашките.

- Даян ми разказа какво си крещял в кулата. В такива

ситуации на човек му хрумва какво ли не. Не съм предполагал, че тази теория ще овладее ума ти до такава степен. Нямам представа кого си срещнал онази вечер. Нито кого съм срещнал аз. Може би Ексман наистина да съществува. Но той със сигурност не е баща ни - следва дълга пауза. - Защото татко е мъртъв.

Анго обръща чашката на един дъх.

- Не можем да сме 100 процента сигурни, нали? - вироглаво поклащам глава. - Ти самият винаги си го твърдял!

- Е, да, смятах, че има такава вероятност. Съмнявах се, не крия. Имах си едно наум през всички тези 15 години. Искаше ми се да е жив, независимо къде и с кого. Но вече няма съмнение!

- Имаш ли доказателства? - облизвам внезапно пресъхналите си устни.

- Определено - кимва делово той. - И то научни.

И така, останките на Мерл вече трябва да бяха достигнали бреговете на Стария континент, носени от изстиващата прегръдка на Гълфстрийм, а ти, братко мой, още беше в кома, когато най-неочаквано се обади Мелва Блейн, пиарката на оня загубен университет, където баща ни беше имал нещастието да преподава. Тъкмо се изнасяхме от жилището ти на 78-а, а хазяинът ти, Филип Ройтман, правеше всичко възможно да ни вгорчи живота. Тя заяви с разтревожен глас, че трябвало да се видим на всяка цена, и още на следващия ден цъфна на прага.

Апартаментът беше почти празен. Само голямото зеленикаво канапе, върху което спяхме с Даян, още стоеше в хола, както и килимът, чиито едри шарки правеха стаята още по-голяма и пуста. Диванът вече беше доста разнебитен и смятах да го зарежа. Спомням си, че токчетата на мисис Блейн затъваха в дебелия килим и тя се клатушкаше, като ходи. Въпреки това предпочете да остане права.

Беше развълнувана и притеснена.

- В течение ли сте на скандала в Нобел? - попита тя.

- Честно казано, имам си други грижи - свих рамене и додадох небрежно: - Там постоянно стават разни скандали. Особено за литература.

- Нямам предвид Нобеловия комитет! - прекъсна ме тя без грам ирония. - Става дума за едно малко градче в Кънектикът, на около 150 мили от Филаделфия.

- И се казва Нобел!? Като Алфред Нобел?

- Вероятно, не съм сигурна - нервно разтърси глава Мелва Блейн.

- Нобел - повторих механично, очертавайки всяка буква в съзнанието си.

И тогава зърнах табелата. Беше се мярнала в огледалото за обратно виждане само за частица от секундата. NOBEL. Точно преди да се изстрелям по металния мост на изхода на градчето. Мислех си, че не съм я видял, ала все пак беше успяла да се шмугне в тясната пролука на вниманието ми като анонимно писмо. И ето че сега блестеше в мозъка ми. Безмилостно и ярко. Усетих, че ми се завива свят.

- Преди няколко месеца - подзе Мелва Блейн, снишавайки неочаквано глас - в Нобел се е случило нещо у-жа-ся-ва-що...

Повярвай ми, братко мой, че след онова, което преживяхме на Норд Брадър Айлънд, твърде малко неща биха могли да ме изненадат или уплашат истински. И все пак, когато разбрах какво всъщност е станало, а впоследствие проучих и материалите в пресата, окончателно се простих с тази лекомислена утеха. Способността на човек да погазва човешките норми явно е безгранична, а инстинктът му да вреди на ближния си - по-силен от всякакъв разум!

И така, в едно недотам приветливо февруарско утро жителката на малкото провинциално градче Пат Уолсън излязла, както обикновено, да разходи кучето си. Пътят ѝ минавал край гората в парцела на Трой Марш, наследник на мрачния Папа Марш, основател на крематориума Трай Стейт. Един от малкото символи на прогреса в околността. Внезапно псето свърнало от пътеката и се шмугнало сред дърветата. След малко долетял ентусиазиран лай. Мисис Уолсън, 33-годишна домакиня, го последвала заинтересувана. Псето бясно ровело под един храст. Тя се навела, за да види какво точно е открило, когато я блъснала тежка миризма на леш и срещнала празните очни ябълки на мръсен жълтеникав череп, по който още висели парченца кожа и коса. В следващия миг рояк птици изхвърчали от дърветата, подплашени от нечовешкия й вопъл, и дълго кръжали над града, без да смеят да се завърнат обратно по гнездата си.