Алек Попов - Черната кутия

Дори в мълчанието й! Но това е отделен роман...

Университетската морга беше приютила временно трупа на татко. Бяха дали да се разбере, че няма да имат нищо против, ако той остане при тях, заради процеса на естествена мумификация, който го правел интересен за науката. Дори намекваха за някаква форма на компенсация. Естествено, нито за миг не съм приемал мисълта за подобна сделка!! Най-сетне цялото ни family се беше събрало! Вярвах, че историята трябва да свърши в деня, когато ти, братко мой, излизаш от кома и всички заедно погребваме татко по християнски. С цветя и зелен мокет около гроба, за да не се вижда пръстта.

Майка обаче имаше друго наум.

Беше приела някак си внезапното му изчезване, но не можеше да му прости ненадейното появяване. В този вид! Какво натяква? Какво демонстрира? Нима се опитва да ни вмени някаква вина? Явно и тя като нас беше хранила заблудата, че може би е още жив. Тогава би му простила всичко! Но той отново я беше изиграл. И тя го отписа. Окончателно. При теб идваше всеки ден, а при него - нито веднъж. Освен на кремацията. Настояваше за това. Не искаше да чака и този път държеше лично да тръшне вра-

тата на фурната. Чак настръхвам, като си спомня как примижа с едното око, крайчецът на клепача ѝ притрепери, а от устата й рукнаха непонятни слова:

„Мор-до-дер грох ист со-рел хгарт и ломел!“

Бях толкова стъписан, че едва когато се изправих пред червеното гърлото на пещта, миг преди ковчегът да хлътне вътре, се реших да попитам какво всъщност е имала предвид. Можело да се преведе и така:

„Мъртвото и живото не бива да остават в една равнина.“ В ръката си стисках стикера с баркода на своята ДНК, а в другата - стикера с неговата. И докато пламъците ревяха, ръфайки последните залъци от плътта му, инстинктивно ги долепих. И видях как линиите текат успоредно и не се пресичат никъде.

Никъде, чак до края на вечността!

А после майка си замина. Отлетя като фурия, за голяма радост на Даян, към студеното си презморско гнездо, където я чакаше нейният професор. Не виждаше смисъл да остава, защото вече беше разбрала, че ти ще се събудиш.

- Ще се оправи! - погали ме тя по бузата, преди да се качи в самолета. - Но мозъкът му трябва да подреди много неща. Ще го наглеждаш, нали?

Обещах й, а тя ми пожела успех на новото поприще.

Докато вървя към бюрото му, Хъл се надига постепенно от стола като изтласкан от хидравличен механизъм. В погледа му се чете страх и паника, сякаш е зърнал възкръсналия Лазар, чиято банкова сметка току-що е източил. Впряга цялата си ментална енергия, за да ме отблъсне като кошмарно видение. Имам чувството, че вървя по пътека, движеща се в обратна посока.

Но нищо не може да ме спре.

- Здрасти, Хъл.

Двамата стоим, изправени един срещу друг. Протягам ръка, но той само кимва сухо към стола пред бюрото му. Сядаме почти едновременно. Долавям любопитните погледи на колегите му от съседните кюбикъли.

- Защо си дошъл? - мрачно се интересува той.

- За парите си, Хъл. За какво друго?

- Не четеш ли банковите си извлечения?

- Нямаше ме, Хъл. Отсъствах, както може би знаеш...

- Придобил си много неприятен акцент.

- Но ме разбираш, нали? Това е важното.

- Явно ти не разбираш! - в гласа му се прокрадват ис-терични нотки. - Твоят Барух момент излезе менте. Един голям балон, нищо!

- Знам - прекъсвам го. - Случва се прогнозите и да не се сбъднат, нали? Аз също имам известна вина за това. Но не съжалявам. Печалбата не си струва цената. Повярвай ми! Тези 50 бона все някак ще ги преживея...

- Да бяха само 50!

- Моля?!

- Ти загуби цял милион!

- Глупости!

- Един милион долара! - отчетливо повтаря той.

- Какви ги дрънкаш?! Самият ти каза, че акциите ми не струват повече от 50 000! Освен ако не си ги продал 20 пъти по-скъпо...

- Е, да! - потвърждава той. - Първия път купи опции за 50 000. Но след три седмици ми се обади отново и ми нареди да инвестирам още един милион в същия проект. Току-що беше дошъл по сметката ти.

- Не си спомням такова нещо - присвивам очи.

- И аз бих го изтрил от паметта си! - язвително подхвърля Хъл. - Само че електронният ти подпис още си стои. Как ли не те молих да не го правиш! Убеждавах те! Заклевах те! Но ти беше непреклонен.

Внезапно губя връзка с онова, което ми приказва, сякаш съм пропаднал в някаква дупка. Бели, хлъзгави стени, излъчващи хлад. Летя надолу като в улей на бобслей. След серия от обратни завои и лупинги, които разтрисат шейкъра на мозъка ми, пързалката ме изхвърля на задната седалка на онова такси. Носът му държи на мушка червената задница на миникупъра. Вътре е Мерл. Но аз мисля само за татко. Мисля си дали ме е познал, проснат сред боклуците, бос, окаян... Дали се е сещал за нас през всички тези години? Дали не ни е наблюдавал тайно отнякъде? Или ни е зачеркнал заедно с цялото си минало.