Алек Попов - Черната кутия

Прахът на татко...

Не знам защо, нито за миг не се усъмних. Всъщност рохкавата сивкава субстанция в кутията не издава особена принадлежност, нито идентичност. Докосвам я, щипвам малко с върха на пръстите си, подушвам я. Не мирише. Идва ми наум, че ако се смели още по-ситно, би могло да се насипе в пясъчен часовник вместо пясък. Представям си как тече през тясното гърло на стъкленицата, трупа се в долния ѝ край, докато горният се изпразни съвсем. После часовникът се обръща и прахът потича обратно.

Зад гърба ми се разнася боен лай. Две рошави сенки, бяла и черна, се втурват в кухнята. За малко да изтърва урната на пода. Лампата светва. На прага се очертава фигурата на Даян в смешна пижама на петна като далматинец.

- Какво правиш? - сънено търка очи тя.

Меки плюшени пантофи във форма на кучешки муцуни.

- Ами... трябваше да надникна вътре - запъвайки се, произнасям, докато псетата подскачат около мен и джафкат. - Колкото и нелепо да ти се струва, но след всичко, което се случи... Исках просто да го докосна!

- Кастор! Поли!

Териерите побягват обратно към нея.

- Всъщност прахът на баща ти е в другата кутия - отбелязва невъзмутимо Даян. - Това е кутията с Лили, любимата ми хрътка, която Мерл отрови.

Чак сега осъзнавам, че държа съвсем различна кутия -със златисти шарки и ретро орнаменти, кутия от луксозни бонбони, в каквито обикновено малките момиченца държат съкровищата си. Явно съм ги объркал в тъмното.

- Духовете на Тери и Лили винаги ще бдят над нас -заключава тя.

- Съжалявам, че я обезпокоих - затварям капака.

Качвам се на стола и полагам тленните останки на Лили на най-горния рафт. До другата кутия. Изкушавам се да я сваля и да я отворя, но осъзнавам, че това няма да промени нищо. Даян ме гледа отдолу с широко отворени очи.

- Защо се смееш?

- Смея ли се?

- Да, усмихваш се. Защо?

- Ами, не знам... - скачам на пода.

- Хайде, деца! - тя подбира псетата. - Лека нощ, Нед.

Задникът й се отдалечава, полюшвайки се меко под пижамата.

Измъквам ракията от камерата. Наливам си. Посягам да отлея в памет на баща ми, но не намирам подходящо място. Образът на пясъчния часовник, пълен с праха му, упорито е заседнал в мозъка ми. Тънката сивкава струя безшумно се цеди зад помътнялото стъкло като нишка от вретено. А невидимата ръка на времето го обръща всеки път щом горната чаша опустее.

Последните песъчинки на предишния ми живот също изтичат. Облегнал глава на лакът, наблюдавам как стъкленицата се изпразва, а стените й засилват с ясен блясък като планински кристал. Дали съм успял, дали съм лузер?... Всичко това вече няма значение. Пред мен се простира само чист хоризонт. Аз решавам с какво да го напълня. Животът никога не свършва, само започва отначало.

Време е да обърна часовника.

Мантрата на тези, които няма какво да губят

Да отвориш нова страница

Да започнеш от нулата

Да станеш нов човек

Прекарах цяла сутрин в съда. Мистър Смит е подал оплакване, че след като се развели, бившата му жена не му разрешавала да вижда котката и животното страдало. Опитвам се да разбера какво значи една котка да страда и как по-точно се изразява това. Според мистър Смит не ядяла почти нищо и по цял ден се криела в гардероба, където навремето висели дрехите му. Бившата му жена не й отделяла почти никакво внимание. Разговарял съм с нея, тя е категорична, че се грижи добре за котката. Редовно сменяла тоалетната ѝ, оставяла й храна и вода. Но не й дава топлина, настоява мистър Смит. Емоционално студена е! По този начин ще я убие. Прави го съзнателно, за да ме нарани. Видях се с котката между другото и тя наистина висеше в гардероба. Черно-бяла с разкошни сини очи. Стори ми се доста унила, но бившата мисис Смит упорито не желаеше да позволи на мъжа си да я вижда. Даян е на мнение, че студенината е пагубна за домашните любимци. Налага се да изискам разрешение за свиждане по съдебен път. Ангажирам адвокати, вещи лица, свидетели. Голяма част от делата, които водя, се превръщат в прецеденти. Името на котката е Айрин. Тя не заслужава подобно студено отношение.

Никой не заслужава подобно отношение, но за съжаление (или за щастие!) това не се урежда със закони. Нуждата от топлина никога няма да се превърне в „право на топлина“, уви, така е. Хляб, вода и чиста тоалетна е всичко, на което можем да се надяваме. Останалото добиваме само по милост.

Аз съм омбудсман на животните от града Ню Йорк и сърцето ми прелива от милост, защото прогледнах за безмерните им страдания. Никога преди не съм се грижил за животни, нито съм имал животно. На 12 години, когато бях с нашите на ваканция, оставих едно коте да се удави в реката, с което като че ли се изчерпваха взаимоотношенията ми с тях. Сега изплащам този дълг, но не ми тежи. Даян е с мен, аз я обичам, защото умее да измисля истории и никога не ми е скучно с нея. Тя е имала доста объркан и труден живот, но е опазила сърцето си чисто, което е най-важното. Не се е вкоравила, искам да кажа, нито е изстинала като толкова други хора. В това отношение прилича малко на животните, които никога не умират, преди да е настъпил часът им. Т.е. при тях се наблюдава пълно съвпадение между спирането на физиологическите функции на организма и вътрешния живот. Макар че за последното често се спори. За мен обаче е очевидно, че животните имат вътрешен живот - способни са на радост, меланхолия, болка, любов. И тъкмо това живее до последно! Или по-точно, когато то умре, умира и другото. За разлика от хората, които могат да се влачат напълно пусти и мъртви като призрачния кораб „Мари Селест“ по течението на живота, докато черупката им не се разбие в някой подводен риф.