Алек Попов - Черната кутия

Брат ми се натъкна на подводен риф.

Потъна, ала отново изплува. Може би защото продължи да стиска душата си между зъбите. Душата е лека. Парите са тежки, дори само във вид на електронни импулси. Доколкото разбирам, брат ми е загубил много пари. Не обича да говори за това, естествено, макар да не личи да го тревожи особено. Все пак остава му неговият дял от застраховката на баща ни. Не е много, но като начало не е зле. Когато аз цъфнах на Кенеди преди две години, разполагах със значително по-малко. Но имах него. Сега, колкото и странно да е, той има мен.

И двамата имаме майка. Макар и твърде далеч. Не само в географски смисъл. Тя продължава да се грижи за Сайръс Банвил, пенсионираният професор по келтски. Обитава своя нов свят - свят на забравени старинни думи, къси дни, безкраен здрач и интуиции - и очевидно се чувства добре в него. Така поне твърди брат ми, който се отби да я види на връщане за България. По нейна покана. Гостувал няколко дни в просторния, мрачноват дом на професора, хванал хрема и бил принуден да научи десетина келтски думи. Майка ми го завела на някакво отдалечено място, където се издигали две огромни гранитни колони. Седнали в тревата. Тя му разказала, че това е врата. Една от вратите, през които минавали душите на мъртвите. Но в момента била затворена. В света имало три такива врати. Едната се намирала постоянно в Индия, близо до Тибет, докато другите две променяли местоположението си. Със сигурност се знае, че такава врата е имало в Древен Египет. После се е преместила във великата планина Рила, но от няколко години е затворена заради натрупаната отрицателна енергия в България. Вратата в Перу пък била взривена от партизаните на Сандеро Луминосо. Но междувременно се отворила нова врата в Канада. „Може би душата на баща ти е минала именно оттам“, заключила тя.

А откъде ли минават душите на животните?

Или имат само вътрешен живот...

Брат ми носи праха на татко. Решихме все пак да го оставим там, където е бил положен първоначално със съответните ритуали и всички опечалени накуп. Може би затова не казвам „да го погребем“. Просто ще го оставим. Никой не трябва да разбере. За съжаление не мога да го придружа поради извънредната ми заетост като омбудсман на животните от града Ню Йорк. Майка също е в плен на грижите около професора, а и не вижда особен смисъл. Тя вече се е разделила с татко. Дали ще разпръснем праха му над океана, дали ще го изстреляме в космоса, или ще си стои на етажерката в кухненския шкаф, зависи само от нас. Доскоро нямах проблем да го държа в шкафа, но според брат ми гробът му не бивало да остава празен. Там, на това място, вече била изразходвана доста емоционална енергия. Отбивали се, макар и рядко, роднини и приятели: оставяли цветя и храна, палели свещи. Дори само веднъж в годината да минел някой, пак си струвало. Но най-важното, наоколо лежали още роднини и приятели...

Най-общо това се нарича родина.

Място, където умрелите се завръщат и откъдето живите си тръгват. Интересна дефиниция, която може би трябва да влезе в новите учебници. В своя визионерски роман „Гробищен свят“ Клифърд Саймък придава още по-глобални измерения на тази идея. След 10 хиляди години хората са се разселили в Галактиката. На Земята се е състояла последната война. Природата е унищожена. Победители няма. Погребална фирма превръща Земята в гробище, където се завръщат останките на човечеството. Родина.

Днес се обади брат ми, за да ми съобщи, че е погребал останките на татко. Както вече казах, това едва ли е точната дума. Положил незабелязано? Anyway... Този път открил гроба му без особени затруднения. Беше много щастлив, че не са го откраднали. Каквото и да означава това. Плочата обаче била сцепена на две от някакви вандали. Поръчал на един каменоделец да я оправи. Този тип всъщност бил голям образ. Написал ситком с предизвикателното заглавие „Ако гробарите бяха експресионисти“. Адски яко, кълне се, паднал от смях. Пита дали случайно не познавам някого от шоубизнеса, който би могъл да хвърли едно око на текста. „Сега ти си известен човек...“

Така си е. Поради спецификата на работата ми имам контакти из целия град. Тед Смит например: пичът, когото уредих да вижда котката, е изпълнителен продуцент в НВО. Дали пък да не взема да му се обадя?

„А ти какво смяташ да правиш оттук нататък?“, подпитвам дискретно.

Не бих казал, че е особено наясно. Вече получил предложения от разни приятели, които заемали възлови постове в родната икономика, да оглави някаква агенция. В момента имало страшен глад за мениджъри със стаж в международни компании. Но едва ли щял да приеме. Не смятал да се задържа прекалено дълго там. Свързал се със старото си гадже Беатрикс, която живеела в някаква комуна по поречието на Амазонка. Слънце, секс, обща собственост, напоителни беседи с местните шамани и секващи дъха трипове до райските планети. Поканила го да ѝ гостува.