Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Да вървим.

Той я хвана под ръка и излязоха.

— Залагам петстотин! — долетя гласът на унгареца, когато вратата се затваряше зад тях.

Въздухът беше наситен с тежък, непоносим мирис на дим. Майкъл се спря, чувствайки, че нервите му отново настръхват и челюстите му се схващат, и едва се сдържа да не изтича обратно в бара. След момент обаче успя да се овладее и поведе Луиза надолу по тъмната задимена улица.

Откъм Сент Джеймс Стрийт долетя звън на строшено стъкло, а през гъстия пушек се провираха оранжеви огнени езици и се чуваше някакъв странен, глух бълбукащ звук. Двамата завиха зад ъгъла и погледнаха към двореца. Улицата беше осеяна с милиони стъклени кристалчета, в които се отразяваха трептящи червеникави пламъци. Пред двореца се бе образувало малко езерце, чиято повърхност сякаш гореше от сиянието на пожара. Бълбукащият звук идеше от линейките и пожарникарските коли, които се движеха из водата на втора скорост. Без да си кажат нещо, Майкъл и Луиза тръгнаха бързо към мястото, дето бе паднала бомбата; под краката им непрекъснато хрущяха стъкла, сякаш се движеха по замръзнала поляна.

Бомбата беше улучила една малка кола пред самия дворец, която лежеше сега до някаква стена, смазана и раздробена, сякаш бе минала през гигантска преса. От шофьора и пътниците нямаше никаква следа; само край десния тротоар един старец старателно смиташе на купчинка нещо и може би това нещо беше единственото, което бе останало от тях. Недалеч се търкаляше съвсем запазена дамска барета в тъмносин цвят.

Къщите срещу двореца бяха оцелели, макар че фасадите им бяха рухнали на улицата. В нощната тъмнина се открояваха познати и печални картини: подредени стаи, сервирани маси, разстлани постели и часовници; които продължаваха да работят — експлозията беше отрязала като с нож предните стени. „Ето нещо, към което винаги се стремят в театъра — помисли си Майкъл, — да отрежат четвъртата стена, за да надникнат в живота на хората вътре.“

От полуразрушените постройки не идваше никакъв звук и Майкъл, без да знае защо, си помисли, че от бомбите не са пострадали много хора. Наблизо имаше множество дълбоки скривалища и навярно обитателите бяха проявили достатъчно благоразумие да се приютят в тях.

Но по всичко личеше, никой не полага усилия да спаси нещастниците, които може би бяха останали в разнебитените здания. Пожарникарите сновяха равномерно напред-назад и разплискваха водата, която струеше от разрушения водопровод. Работниците от противовъздушната защита обикаляха унило и безмълвно из развалините. И това беше всичко.

До стената на двореца — там, където се намираха будките на часовите, които крачеха нагоре-надолу и отдаваха чест като комични дървени кукли още щом зърваха офицер — сега нямаше нищо. Майкъл знаеше добре, че тия часови нямаха право да напускат поста си и сигурно бяха останали на мястото си — спокойни в своите разкошни униформи, образци на войни от стари времена, — за да посрещнат свистящата бомба и да умрат твърдо в момента, когато стъклата зад гърба им са се превърнали на прах, а старият часовник на кулата, изтръгнат от леговището си, е увиснал печално на своите пружини. И в същата минута той, Майкъл, беше седял с чаша в ръка на сто крачки оттука, усмихнат и заслушан в унгареца, който обясняваше своята направлявана система на демокрация! И пак по това време горе в небето едно момче е седяло настръхнало в своята мятаща се машина, заслепено от прожекторите, увиснало над разлюляния от бляскавите експлозии Лондон, заплашено от смъртоносния танц, който Темза, сградите на парламента, Хайд Парк и Мраморната арка са играли около него, застрашено от тракащите по крилата на самолета куршуми. Присвито в кабинката си, момчето е надничало разтреперано надолу, натискайки накрая бутона, който немците употребяват, за да избиват англичани, и бомбата е полетяла, за да унищожи и колата, и момичето с баретата, и къщите, останали невредими цели сто години, и часовите, чието поделение е било освободено от други задължения и удостоено с честта да пази двореца, където Уелският принц някога беше уреждал своите строго интимни прословути забави. Но ако момчето бе натиснало бутона половин секунда по-рано или половин секунда по-късно, ако в оня миг самолетът му не е подскочил наляво от някой неочакван взрив, ако прожекторите не са ослепили пилота секунда по-рано, ако, ако, ако… тогава той, Майкъл, щеше да лежи сега плувнал в кръвта си сред развалините на съюзническия бар, а часовите биха били живи, момичето с баретата би било живо, къщите все още биха стояли непокътнати, а часовникът би продължил да работи.