Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Фамилно име, чин, личен номер — машинално рече той.

След като получи необходимите сведения, капитанът прибра грижливо картичката във вътрешния си джоб. Когато закопчаваше куртката си, Майкъл забеляза, че той носи яркочервени тиранти.

Междувременно генералът бе приковал Луиза до стената в ъгъла и стоеше наведен към лицето й. Майкъл тръгна към тях, но дамата с дългите зъби му прегради пътя, като се усмихна любезно и примига.

— Ето визитката ми — рече тя и му подаде картичка от плътен картон; „Мисис Отили Менсъл Кърни — прочете той. — Риджънт 4027.“

— Всяка сутрин до единадесет часа съм вкъщи — добави Кърни и се усмихна двусмислено. После се обърна и с развят воал тръгна от маса на маса да раздава визитните си картички.

Майкъл си поръча един джин и тръгна към масата, където седеше полковник Павоне, заобиколен от военните кореспонденти, двама от които Майкъл познаваше лично.

— … след войната — ораторстваше Павоне — Франция ще тръгне наляво и нито ние, нито Англия, нито Русия ще можем да променим събитията. Седнете, Уитикър, ние пием уиски!

Майкъл допи джина си и седна при тях. Един от кореспондентите наля в чашата му четири пръста уиски.

— Аз се числя към гражданската администрация — продължи Павоне — и не знам къде ще ме изпратят. Но да ви кажа откровено, ако ме прехвърлят във Франция, това ще бъде наистина комично. Французите управляват страната си от сто и петдесет години и просто ще се изсмеят, ако някой американец намисли да ги посъветва например къде да поставят водосточните тръби на кметството си.

— Залагам петстотин лири — обади се унгарецът кореспондент от съседната маса.

— Приемам — отговори майорът от авиацията. Двамата написаха съответните разписки.

— Какво стана, Уитикър? — попита Павоне. — Нима генералът ви отне момичето?

— За краткосрочна аренда — отвърна Майкъл и погледна към бара, където генералът се смееше дрезгаво, притиснал Луиза.

— Привилегия на чина — закачи го Павоне.

— Генералът обожава младите жени — обади се един от кореспондентите.

— Този човек прекарал две седмици в Кайро и през това време успял да завърже връзки с четири момичета от Червения кръст. Когато се върнал във Вашингтон, бил награден с орден за бойни заслуги.

— Получихте ли от тия неща? — Павоне помаха визитната картичка на мисис Кърни.

— Това е един от най-скъпите ми сувенири — отговори сериозно Майкъл, като извади картичката.

— Тая жена — заяви Павоне — сигурно харчи огромни средства по печатниците.

— Баща й — намеси се друг кореспондент — е производител на бира. Имат купища пари.

„Не искам да постъпя в авиацията, — запяха английските летци от съседната стая, — не искам да воювам. Предпочитам из баровете на Пикадили да се шляя и с парите на знатните дами да си погуляя…“

Вън завиха сирените за въздушна тревога.

— Фриц започва да става много разточителен — рече един от кореспондентите. — Вчера написах статия, в която недвусмислено доказах, че луфтвафето вече не съществува. Събрах всички публикувани данни за унищожените от американската и английската авиация противникови самолетни заводи, изчислих броя на свалените при нападения немски изтребители и дойдох до извода, че германците разполагат с минус сто шестдесет и осем процента от предишната си въздушна мощ. Статията ми излезе три хиляди думи.

— Боите ли се от въздушни нападения? — обърна се към Майкъл един тлъст кореспондент на име Ахърн. Той имаше много сериозен вид и лице на петна от злоупотреба с алкохол. — Не ви питам случайно — обясни Ахърн. — Искам да пратя на „Колиърз“ голяма статия по въпроса за страха и сега събирам данни. Страхът е основният и общ знаменател за всички, които участват в тая война, независимо от коя страна се бият, и ще бъде интересно да се изследва същността му.

— Хм — започна Майкъл, — чакайте да видя…

— Колкото до мене — Ахърн се наведе към него със сериозно лице и го лъхна с тежкия си, вонящ на алкохол дъх, — когато се страхувам, започвам да се потя и виждам нещата по-ясно и с по-големи подробности. Помня, бях на борда на един военен кораб — името му все още не мога да открия, — недалеч от Гуадалканал, когато внезапно над нас се изви японски самолет, спусна се на десетина стъпки височина и се насочи право към оръдейната кула, където в тоя момент бях застанал. Обърнах неволно глава и зърнах до себе си един матрос, когото познавах от три седмици и често бях виждал съблечен. И ето, в тоя миг открих нещо, което не бях забелязал преди. На дясното му рамо с виолетово мастило беше татуиран висящ катинар с обвита в зелени лозови листа дръжка; над него пък с червен туш беше написано на латински: Amor omnia vincit 47 47 Любовта побеждава всичко (лат.). . Спомням си тая татуировка съвсем ясно и ако желаете, ще ви я възпроизведа с всички подробности тук на покривката на масата. А сега да се върнем към вас — как виждате нещата, когато се намирате в смъртна опасност: по-ясно или по-зле?