Ирвин Шоу - Младите лъвове

— Да — засмя се Лора.

Майкъл помоли бюфетчика за две чаши уиски и се усмихна на Арни, автора на „Закъсняла пролет“. Но Арни продължи да гледа мълчаливо пред себе си, като от време на време поднасяше с елегантно движение на треперещата си ръка чашата към устните си.

— Нокаут — рече човекът в синия вълнен костюм. — Загуби съзнание, но остана прав, на краката си. Съдията трябваше да прекрати двубоя, защото иначе щяха просто да го пребият.

Арни се усмихна, огледа се предпазливо и тикна към бюфетчика чашата с чинийката.

— Моля — рече той, — още малко чай.

Бюфетчикът напълни чашата с уиски и Арни, преди да я вземе, се огледа отново.

— Здравей, Уитикър — рече той. — Здравейте, мисис Уитикър. Няма да ме издадете на Филис, нали?

— Не, не, Уолъс — успокои го Майкъл. — Няма да те издадем.

— Слава богу — рече пресипнало Арни. — Филис има някакво разстройство. От цял час вече е в тоалетната. Не ми позволява да пия дори бира. — Той беше вече пиян и в дрезгавия му глас звучаха нотки на самосъжаление. — Можете ли да си представите? Дори бира! Ето защо си нося чаена чаша. От две крачки никой не може да разбере, че пия алкохол. Най-после — Арни предизвикателно отпи от чашата си — аз съм възрастен човек! Филис иска да напиша нова пиеса — скръбно добави той — и смята, че има право да ми забрани да пия, защото е жена на човека, който финансира постановките на моите пиеси! Унизително! Не бива да се унижава така човек на моите години. — Той се обърна към мъжа в синия вълнен костюм. — Мистър Париш например пие като смок, но никой не си позволява да го унижава. Всички до един повтарят: Гледайте как трогателно Филис се грижи за тоя пияница Уолъс Арни! Но мене това никак не ме трогва. Ние с мистър Париш знаем добре защо толкова се грижи за мен. Нали, мистър Париш?

— Разбира се, другарю — отвърна човекът в синия костюм.

— Икономика! Както другаде, така и тука. — Арни внезапно размаха чашата си и разля малко уиски върху ръкава на Майкъл. — Мистър Париш е комунист и знае това. В основата на всяка човешка дейност лежи алчността. Алчност и нищо друго. Не се ли надяваха да получат друга пиеса, пет пари не биха дали за мен, ако ще да се преселя във фабрика за спирт. Ако ще да се къпя в море от алкохол, пак щяха да кажат: върви по дяволите, Уолъс Арни! Моля за извинение, мисис Уитикър.

— Нищо, нищо — рече Лора.

— Ти имаш много хубава жена — добави Арни. — Да, много хубава. Тая вечер чух как се възхищаваха от нея. — Той погледна лукаво към Майкъл. — Да, да, възхищаваха се. Сред гостите тук има няколко нейни стари приятели, нали така, мисис Уитикър?

— Вярно е — отговори Лора.

— Всеки има по няколко стари приятели тука — продължи Арни. — И така е сега на всички приеми. Модерно общество! Кълбо от змии, които зимуват — всеки се обвил около врата на другия! Може би това ще бъде и темата на моята следваща пиеса, която сигурно няма да напиша. — Той отпи голяма глътка. — Чудесен чай! Само не ме издавайте на Филис. — Майкъл улови Лора под ръка и я поведе към вратата. — Не си отивай, Уитикър — рече Арни. — Зная, че те отегчавам, но все пак не си отивай. Бих желал да поприказвам с тебе. За какво да поговорим? За изкуството?

— Може, но някой друг път — отвърна Майкъл.

— Зная, че ти си сериозен млад човек — продължи Арни упорито.

— Нека поговорим за изкуството. Как мина днес моята пиеса?

— Добре — каза Майкъл.

— Не, няма да говорим за пиесата. Аз казах — за изкуството, защото зная какво мислиш за моята творба. Цял Ню Йорк знае какво мислиш за нея. Ти си отваряш устата прекалено много и ако зависеше от мен, отдавна щях да те изгоня от театъра. Сега съм настроен приятелски към теб, но не бих се поколебал да те изгоня.

— Ти си пиян, Уоли — рече Майкъл.

— Аз не съм достатъчно умен за теб — пробърбори Арни. Бледосините му очи се наляха със сълзи, а долната му устна, пълна и влажна, затрепери. — Доживей до моите години, Уитикър, и тогава се опитай да останеш умен както преди.

— Аз съм уверена, че Майкъл харесва много вашата пиеса — обади се Лора с ясен успокоителен глас.

— Вие сте много мила жена, мисис Уитикър, и имате много приятели, но засега по-добре мълчете.

— Защо не отидеш да си полегнеш малко? — рече Майкъл.

— Нека не се отклоняваме от въпроса — обърна се Арни с войнствено-пиянски вид към Майкъл. — Аз зная какво разправяш по приемите за мен. Старият Арни си е изпял песента. Арни пише в стил, който бе на мода до 1929 година, за хора, които излязоха от мода в 1929 година. Това дори не е много смешно. Аз имам достатъчно много критикари, но защо трябва да им плащам от собствените си пари? Не обичам сополанковците като тебе, Уитикър. Всъщност ти не си вече така млад, за да те считам за сополанко.