— Надявам се, че сте останали доволна от престоя си у нас.
Оставили багажа си на гарата, Маргарет и Джоузеф се заеха да разгледат магазините в очакване на влака.
Когато локомотивът потегли, Маргарет си помисли, че е зърнала Дистл — строен и мургав, застанал в края на перона, с очи към тях. Тя му помаха с ръка, но той не й отговори. Това й се стори твърде типично за него — да дойде да я види как заминава с Джоузеф и същевременно да не я поздрави.
Препоръчаният от Дистл хотел се оказа малка уютна странноприемница, а нейните обитатели — особено приятни хора. През две от трите нощи, които двамата прекараха тук, валя сняг и всяка сутрин пътеките бяха затрупани. Маргарет никога не беше виждала своя приятел така очарователно весел. Сгушена топло в прегръдките му, тя спеше спокойно под пухените завивки на огромното легло, което изглеждаше направено нарочно за меден месец в планината. Те не говореха нито по сериозни въпроси, нито за женитбата си. На ясното небе над върховете по цял ден грееше слънце, а въздухът беше опияняващ като старо вино. Вечер пред гостите около камината Джоузеф пееше с топлия си мек глас романси от Шуберт. В помещенията постоянно миришеше на канела. Скоро лицата им се покриха с тъмнокафяв загар, а луничките по носа на Маргарет станаха още по-многобройни. На четвъртия ден по пътя към гарата тя едва не се разплака — беше настъпил часът, когато трябваше да се върнат във Виена.
Празникът бе свършил.
В Ню Йорк също празнуваха с надежди настъпването на 1938 година. По мокрите улици се носеше бавно непрекъснат поток от коли, които прилепили броня до броня, надуваха оглушително клаксони, сякаш бяха някакви непознати досега животни от метал и стъкло, затворени в тъмна железобетонна клетка. В центъра на града стотици хиляди хора се движеха на сиви талази лениво и безцелно нагоре-надолу; осветени от ослепителния блясък на рекламите, те напомняха арестанти в момент на бягство, които стражата внезапно е осветила с прожекторите. Светлинните съобщения, които пробягваха трескаво по сградата на „Ню Йорк таймс“, уведомяваха празнуващите долу, че ураган над Средния Запад е отнел седем човешки живота и че Мадрид в навечерието на Новата година (за успокоение на читателите на „Таймс“; тя настъпваше в испанската столица няколко часа по-рано, отколкото в Ню Йорк) е бил подложен дванадесет пъти поред на артилерийски обстрел.
Полицаите — за които новата година не вещаеше нищо освен още по-голям брой грабежи, изнасилвания и катастрофи със смъртни случаи, нищо освен горещини и студ — стояха по ъглите с престорено празничен вид, но следяха човешкото стадо, което сновеше по площада, със студена насмешливост в уморените си очи.
Понесени като неудържима лавина по засипания със смачкани и кални хартийки паваж, хората се замерваха с конфети, събрали милионите микроби на града, надуваха всевъзможни свирки, за да покажат пред целия свят колко са щастливи и безстрашни, и се приветстваха пресипнало едни други с фалшиво добродушие, което щеше да се изпари още преди да настъпи Новата година. За да могат да празнуват сега така, тук в Ню Йорк, тия хора бяха напуснали някога, преди години, мъглява Англия, обвитите в зеленикава омара равнини на Шотландия, пясъчните хълмове на Сирия и Ирак, вечно заплашените от погроми гета на Полша и Русия, лозята на Италия и гъмжащите от треска плитчини на Норвегия — от далечни острови, континенти и стотици градове, пръснати по целия свят. По-късно те бяха започнали да прииждат тук от Бруклин, Бронкс, Сент Луис, Тексаркана и от никому неизвестни градове като Бимиджи, Джефри и Спирит и всички те изглеждаха, сякаш бяха постоянно недоспали и невидели достатъчно слънце, всички изглеждаха сякаш облечени с дрехи, смъкнати от гърба на другиго; всички имаха вид на хора, попаднали в тая студена каменна клетка на чужд, а не на свой празник; всички приличаха на хора, които с цялото си същество разбират, че зимата ще трае вечно, че въпреки всички тия свирки, смехове и това тържествено шествие, което напомняше религиозна процесия, новата 1938 година ще им донесе много повече грижи от предшественицата си.
Добра работа вършеха джебчии, проститутки, комарджии, сводници, измамници, шофьори, бармани и съдържатели на хотели, както и собственици на театри, търговци на шампанско, просяци и портиери на нощни клубове, които използваха умело тържеството. Тук-таме се чуваше звън на стъкло: от хотелските стаи (днес те се даваха под наем за пет долара на ден вместо за два, тъй като в тях обхванатите от преходно веселие хора изпращаха старата година) към тесните дворчета, които доставяха светлина, въздух и изглед към външния свят, летяха празни бутилки от уиски. На 50-а улица бяха прерязали гърлото на млада жена и воят на болнична линейка властно се вля за секунда в какофонията на общото веселие. На по-тихите улици от открехнатите, осветени от яркожълта светлина прозорци, долитаха превзети пискливи женски гласове; това беше обичайният за съботните и празничните вечери отвратителен глас на преситения от развлечения град — глас, който можеше да се чуе само в тъмните и студени предутринни часове.
Читать дальше