Ирвин Шоу - Младите лъвове

По-късно всички тия залитащи от безсъние хора, с хлътнали очи, уморени лица и целите вмирисани на чесън, лук, пот, вакса за обуща, евтини парфюми и цветя, щяха да се натъпчат в купетата на метрото, където въздухът през януари е винаги влажен и трептящ от грохота на влаковете, за да се отправят към своите бърлоги. До настъпването на тоя час обаче те щяха да бродят до изнемога по ярко осветените улици под оглушителната какофония на корни, свирки и кречетала, празнувайки упорито, защото — добре или зле — бяха успели да преживеят още една година и имаха възможност да посрещнат следващата.

Докато си пробиваше път през тълпата, Майкъл Уитикър неочаквано откри, че без сам да съзнава, отговаря на всяко блъскане с фалшива машинална усмивка. Той беше закъснял, а да се намери такси изглеждаше просто невъзможно. В театъра, където го бяха задържали до късно, беше обърнал набързо няколко чашки в една от гримьорните и сега го болеше стомах, а главата му се маеше.

Тая вечер театърът приличаше на истинска лудница. Публиката не проявяваше интерес към пиесата и ужасно шумеше, а ролята на бабата трябваше да се изпълни от дубльорката, защото Патриция Фери се беше напила така, че нямаше сили да излезе на сцената. Опитвайки се да поддържа някакъв ред, Майкъл се бе измъчил като грешен дявол. Той бе режисьор на пиесата „Закъсняла пролет“, в която участваха тридесет и седем души, в това число и три вечно простудени деца; през време на спектакъла се налагаше да сменят на пет пъти всички декори, а за всяка смяна се полагаха само двадесет секунди. След подобни хаотични вечери той имаше само едно желание: да се прибере вкъщи и да се наспи. Днес обаче му предстоеше още едно задължение — да отиде на тая проклета вечеря на 67-а улица, където щеше да бъде и Лора. Впрочем никой нямаше право да спи в навечерието на Нова година!

Майкъл успя някак си да си пробие път през гъстата тълпа, тръгна бързо по Пето авеню и сви в северна посока. Тук не беше толкова шумно, а откъм Централния парк подухваше свеж ободрителен ветрец. На тясната ивица тъмно небе между покривите на високите сгради можеха дори да се забележат малки бледи звезди.

„Трябва да си купя къща вън от града — помисли си Майкъл, крачейки бързо и почти безшумно по асфалта, — нещо малко и евтино, за шест-седем хиляди, недалеч от Ню Йорк — пари все ще се намерят назаем, — където бих могъл да прескачам за по няколко дни. Там ще бъде тихо, нощем ще гледам звездите, а когато искам, нищо няма да ми пречи да си легна и в осем. Да, не трябва само да мечтая, а да го направя!“

Той зърна силуета си, отразен в една слабо осветена витрина. Това отражение беше неясно и в разлети контури, но както обикновено собственият му вид го ядоса. Почти несъзнателно той разкърши плещи.

„Кога ще престана да ходя така прегърбен! — изруга се Майкъл. — И не ще е зле да отслабна с петнадесетина фунта. Заприличал съм на затлъстял бакалин!“

На една пресечка до него спря такси, но той направи отрицателен жест. „Физически упражнения — реши той — и никакво пиене поне един месец. Ето до какво води алкохолът! Бира, Мартини, още една чашка! И как боли главата, когато ставаш сутрин!“ Да, до обед не можеше да се залови за нищо, а след това отиваше да обядва и пиеше отново. Сега — в началото на новата година — беше тъкмо време да престане да пие. Сега бе време да изпита волята си. На забавата тая вечер. И то без да прави сензации. Просто нямаше да пие. А в извънградската си къща няма да държи нито капка алкохол. Изведнъж се почувства много по-добре. Сякаш го изпълваха нови сили и макар че панталоните на вечерния му костюм продължаваха да го стягат в кръста, закрачи енергично край разкошните витрини към 67-а улица.

Когато Майкъл влезе в препълнената стая, току-що бе минало полунощ. Хората пееха и се прегръщаха, а в ъгъла лежеше мъртвопияна една от ония девойки, които неизбежно се напиват на всички забави. Сред гостите забеляза жена си, която целуваше някакъв нисък мъж, очевидно свързан с филмовата индустрия на Холивуд. Някой тикна в ръката му чаша, а една висока девойка разсипа върху рамото му картофена салата. „Каква чудесна салата!“ — възкликна тя и се докосна небрежно до ревера му с изящната си тясна ръка с три и половина сантиметрови нокти, покрити с тъмночервен лак. След малко към него се приближи Катрин, тоалетът й разкриваше безсрамно огромния й бюст.

— Майк, драги! — възкликна тя, целувайки го зад ухото. — Какво ще правиш тая вечер?