Ирвин Шоу - Младите лъвове

Хората — продължаваше да си мисли Майкъл — необикновено леко се приспособяват към условията. Ето, Париш е значително по-възрастен от мене, сигурно е водил много по-тежък живот и все пак е отишъл в Испания и е участвал в дълги походи по напоената с кръв земя. Там той е убивал и е рискувал да бъде убит, а сега се връща, за да продължи същия живот…“

Майкъл тръсна глава, обхванат за момент от презрение към себе си — той бе открил, че се дразни от присъствието на тоя човек със загоряло лице и загрубели ръце, който стоеше тук, на този прием, като учтив жандарм, поставен да бди за съвестта на Майкъл.

— … Ние имаме нужда от пари — казваше Париш, обръщайки се към Лора. — Пари и политическа поддръжка. Желаещи да се бият ще намерим много. Но английското правителство е блокирало всичкото злато на републиканците в Лондон, а Вашингтон фактически помага на Франко. Ние сме принудени да пращаме момчетата нелегално, а това изисква средства — за подкупи, за път и така нататък. Веднъж в окопите пред университетското градче, когато беше така студено, че кълна се, на кита биха окапали цицките, около мен се събраха неколцина другари. „Виж какво, другарю Париш — рече един от тях, — ти само хабиш патрони, досега все още не сме видели да убиеш поне един фашист. Но ти си красноречив нехранимайко и ние решихме да те пратим обратно в Щатите. Разкажи там някоя и друга покъртителна, сочна история за героите от безсмъртната Интернационална бригада, която се сражава в първите редици срещу фашистите. Върви и се върни с пълни джобове.“ И ето аз пристигнах. Говоря на събрания и давам пълна воля на въображението си. Говоря и преди да се опомня, публиката пламва от ентусиазъм и става необикновено щедра. Накрая гледам — джобовете ми пълни, а около мен куп възторжени девойки, и започвам да си мисля, че най-после съм намерил истинското си призвание в борбата за свобода. — Париш се усмихна и разкривайки равните си ослепително бели изкуствени зъби, бутна към бюфетчика празната си чаша. — И вие ли искате да чуете някои страшни истории за кървавата борба за свобода в измъчена Испания?

— Не — отвърна Майкъл, — особено след тоя увод.

— Тия хора тук не се интересуват от истината — рече Париш, станал изведнъж сериозен и замислен. Той се обърна рязко и огледа стаята. В неговите студени, сурови и изпитателни очи за първи път проблесна нещо, което позволи на Майкъл да разбере колко много бе изстрадал тоя човек. — Бежанците… — отново заговори Париш. — Юношите, дошли в Испания от пет хиляди мили, за да открият с изненада, че умират с куршум в корема… Продажните френски граничари, които вземат подкуп, за да позволят на боси хора с разкървавени ходила да прехвърлят Пиренеите посред зима… И навсякъде мошеници, крадци, измамници… В пристанищата, в учрежденията. Дори в самата дружина, в ротата, до самия тебе на бойната линия… Мамините синчета, които, виждайки как другарите им загиват, внезапно заявяват. „Трябва да сме сбъркали нещо. Това тук съвсем не е така, както си го представяхме в Дартмут!“

Към бюфета се приближи дребна пълничка блондинка на около четиридесет години с младежка розова рокля и улови Лора за ръка.

— Лора, мила — рече тя, — къде ли не те търсих! Твой ред е сега.

— Така ли? — възкликна Лора, обръщайки се към нея. — Прости ми, че те накарах да ме чакаш, но мистър Париш разказва толкова интересно!

При думата „интересно“ Майкъл се намръщи леко, а Париш само се усмихна на двете жени с някаква затаена похотливост.

— Ще се върна след няколко минути — обеща Лора на Майкъл. — Синтия гледа на жените и сега ще гледа на мен.

— Попитайте — рече Париш — дали няма да срещнете в живота си един четиридесетгодишен ирландец с фалшиви зъби.

— Непременно ще попитам — засмя се Лора и се отдалечи под ръка с гледачката.

Майкъл видя как Лора разкърши рамене и с леко предизвикателна походка излезе от стаята; едновременно с това той забеляза, че други двама мъже също гледат след нея — високият симпатичен Доналд Уейд и някой си Талбот; и двамата принадлежаха към числото на хората, които Лора наричаше „мои бивши поклонници“. Изглежда, тях ги канеха на всички забави, на които присъстваха и Уитикърови. „Бивши поклонници“ беше фраза, която понякога предизвикваше у Майкъл чувство на недоумение и безпокойство. Той не се съмняваше, че на времето Лора бе имала роман с всеки от тях, но сега тя искаше да го убеди, че всичко това принадлежи на миналото. Това неуяснено положение изведнъж го ядоса, но той схващаше, че поне за момента с нищо не би могъл да го промени.