Джефри Арчър - Каин и Авел

От доста време Уилям не се бе чувствал тъй спокоен и щастлив и очакваше страната да навлезе във време на благоденствие и мир, каквото Айзенхауер бе обещал при встъпването си в длъжност.

През първите години от управлението на новия президент Уилям все по-рядко се сещаше за заплахите, отправени му от Розновски, и дори си мислеше, че те вече са минало. Сподели с Тадиъс Коен, че според него няма да се занимават повече с проклетия поляк. Адвокатът не каза нищо. Не го и попитаха.

Уилям се посвети изцяло на „Лестър“, за да наложи още повече доброто име на банката и да разшири дейността й, съзнавайки все по-остро, че сега го прави колкото за себе си, толкова и за своя син. Някои от подчинените му в банката вече го наричаха Стареца.

— Неминуемо е — каза Кейт.

— Защо тогава не се случва и на теб? — отвърна мъжът й.

Тя го погледна и се усмихна.

— Сега вече знам как си успял да сключиш толкова много сделки със суетни мъже.

Уилям се засмя.

— И с една красива жена — добави той.

Само след година Ричард щеше да стане на двайсет и една, затова Уилям написа ново завещание, според което оставяше пет милиона на Кейт, по два на дъщерите си, а всичко останало — на Ричард. Причерня му при мисълта какъв тлъст данък „Наследство“ щеше да плати синът му на държавата. Завеща един милион и на Харвардския университет.

В Харвард Ричард не си губеше времето. Последната година всички вече бяха убедени, че ще завърши с отличие, освен това свиреше в университетския оркестър на виолончело и бе питчър в бейзболния отбор, неща, заради които дори Уилям му се възхищаваше. Както Кейт често питаше риторично, колцина студенти играеха в събота следобед за Харвард срещу отбора на Йейл, а в неделя вечер свиреха на виолончело в струнния квартет на университета, изнасящ поредния си концерт в зала „Лоуел“?

Последната година отлетя бързо, Ричард завърши с отличие, въоръжен с диплома по математика, с виолончело и бейзболна бухалка. Единственото, което му трябваше, преди да се запише в Института по бизнесадминистрация към Харвардския университет от другата страна на река Чарлс, бе хубавата почивка. Той замина за Барбадос заедно с едно момиче на име Мери Бигелоу, за чието съществуване родителите му тънеха в блажено неведение. Наред с другото госпожица Бигелоу бе учила във Васар и музика и когато два месеца по-късно те се завърнаха, по-черни и от туземците, Ричард я заведе у тях да я представи на майка си и баща си. Уилям одобри госпожица Бигелоу — в края на краищата тя бе далечна племенница на Алан Лойд.

На 1 октомври 1955 година Ричард се върна в Института по бизнесадминистрация към Харвардския университет. Отиде да живее в Червената къща, изхвърли ратановите мебели на баща си, смени пъстрите тапети, които навремето Матю бе смятал за последен писък на модата, и сложи в хола мокет, в трапезарията дъбова маса, в кухнята миялна машина и — доста често — госпожица Бигелоу в спалнята.

През октомври 1952 година Авел бе заминал за Истанбул, но се върна в Щатите веднага щом научи, че Дейвид Макстън е получил смъртоносен инфаркт. Отиде заедно с Джордж и Флорентина на погребението в Чикаго и по-късно каза на вдовицата, че докато е жива, е добре дошла във всички хотели от верига „Барон“ по света. Тя така и не разбра защо Авел е проявил подобна щедрост.

На другия ден той се върна в Ню Йорк и с радост узна от доклада на Хенри Осбърн върху писалището му, че бурята е отминала. Според Хенри администрацията на Айзенхауер надали щяла да тръгне да разследва краха с акциите на „Интерстейт Еъруейс“, още повече че близо година котировките им не били мръднали. Скандалът бил утихнал. Пък и вицепрезидентът Ричард М. Никсън се вълнувал повече от това да преследва призрачните комунисти, изплъзнали се на Джо Маккарти.

Следващите две години Авел хвърли всичките си усилия в изграждането на нови хотели в Европа. През 1953-та откри „Барон“ в Париж, в края на следващата година — в Лондон. Не след дълго предстоеше завършването и на хотелите от веригата в Брюксел, Рим, Амстердам, Женева, Бон, Единбург, Кан и Стокхолм.

Бе затънал до гуша в работа и така и не му оставаше време да мисли за Уилям Каин, който се радваше на все по-голямо благоденствие. Не се и опита да купува акции на банка „Лестър“ или на свързаните с нея търговски дружества, въпреки че не продаде и дяловете, които притежаваше, с надеждата отново да се отвори случай да нанесе удар на Уилям Каин, от който той да не се съвземе толкова лесно. Обеща си следващия път да внимава много и да не престъпва неволно закона.