Джефри Арчър - Блудната дъщеря

— Госпожо, може би ако наминете покрай банката, ще можем да го обсъдим по-подробно.

— Страхотна идея. Винаги съм си фантазирала как правя секс в трезор, заобиколена от пари. Хиляди и хиляди Бенджамин Франклиновци, вперили поглед в мен.

— Съгласен съм с вас, госпожо. Ще ви се обадя и ще потвърдя при първа възможност.

— Само не го протакайте, че току-виж съм решила да потърся другаде.

— Винаги се опитваме да отстояваме интересите на „Банк ъф Америка“, госпожо.

— Ако погледнете от моя гледна точка, ползата не е особено голяма.

Телефонът прекъсна.

— Къде ще е купонът? — попита Ричард.

— Казах ти по телефона — в трезора на банката.

— Скъпа, когато се обади, бях на среща на четири очи с директора и той ми предлагаше третия по важност пост в задграничния отдел.

— Фантастично. Значи купонът ще е двоен. Да отидем в Китайския квартал и да вземем пет порции за вкъщи и пет гигантски коли.

— Защо пет, Джеси?

— Защото и Белла ще се включи. Между другото, господин Каин, предпочитам да се обръщате към мен с „госпожо“.

— Не, мисля, че ще продължа с „Джеси“. Напомня ми колко време е минало, откакто се запознахме.

Вечерта Клод се появи с две бутилки шампанско.

— Да го отваряме веднага и да полеем случая — каза Белла.

— Съгласна — каза Флорентина. — А втората за какво е?

— Ще я запазим за някой непредвиден случай — твърдо каза Клод.

Ричард отвори първата бутилка и напълни чашите, докато Флорентина прибираше втората в хладилника.

На следващия ден Флорентина подписа договора за наем на сградата на Ноб Хил и семейство Каин се премести в малкия апартамент над магазина. През почивните дни Флорентина, Белла и Ричард боядисваха и чистиха, докато Клод, който бе най-добрият художник от четиримата, изписваше името „Флорентина“ с кралско синьо върху витрината. След месец вече бяха готови да отворят.

През първата си седмица като собственик, директор и продавач Флорентина се свърза с всички основни търговци на едро, които бяха имали бизнес с баща й в Ню Йорк. За нула време магазинът й бе пълен със стоки, предоставени с тримесечна отстъпка.

Малкият магазин отвори врати на 1 август 1958 година. Флорентина винаги щеше да помни тази дата — същия ден Белла роди бебе с тегло пет килограма и четиристотин грама.

Беше се погрижила да разгласи нашироко новината за отварянето на новия магазин, като избра деня преди правителството да увеличи цената на пощенските марки от три на четири цента. Освен това бе отмъкнала една продавачка, казваше се Нанси Чин (с чара на Мейзи, но за щастие не със същия коефициент на интелигентност), от бившите си работодатели в „Нестандартния Колумб“. В деня на откриването двете застанаха пред вратата изпълнени с очакване, но единственият човек, който спря при тях, ги попита как да стигне до „Марк Хопкинс“. На следващата сутрин влезе една млада жена и цял час разглежда блузите, които Флорентина бе поръчала от Ню Йорк. Пробва няколко, но накрая си тръгна, без да купи нищо. Следобед една дама на средна възраст дълго оглежда щандовете и накрая си избра ръкавици.

— Колко ви дължа? — попита тя.

— Нищо — каза Флорентина.

— Нищо ли? — озадачи се дамата.

— Да, нищо. Вие сте първият клиент, купил нещо от „Флорентина“, затова е безплатно.

— Колко мило от ваша страна — възхити се дамата. — Ще кажа на приятелките си.

— Никога не сте ми подарявали ръкавици, когато пазарувах в „Блумингдейл“, госпожице Ковач — каза вечерта Ричард. — Ако продължавате така, до края на месеца ще фалирате.

Но този път не се оказа прав. Дамата се оказа президент на Младежката лига на Сан Франциско и една добра дума от нея вършеше повече работа и от реклама на цяла страница в „Сан Франциско Кроникъл“.

През първите няколко седмици Флорентина като че ли работеше по осемнадесет часа на ден — веднага след затварянето се заемаше с инвентара, а Ричард — с книгите. Месеците минаваха и те започнаха да се питат възможно ли е изобщо малкото магазинче да донесе някаква печалба.

В края на първата година поканиха Белла и Клод да отпразнуват загубата от седем хиляди триста и осемдесет долара.

— Другата година ще трябва да постигнем по-добри резултати — твърдо каза Флорентина.

— Защо? — попита Ричард.

— Защото разходите за храна ще скочат.

— Да не би Белла да се мести у нас?

— Не. Бременна съм.

Ричард бе на седмото небе от радост и единствената му грижа беше, че не успя да накара Флорентина да спре да работи до момента, в който трябваше да постъпи в болницата. Посрещнаха края на втората година с малка печалба от две хиляди долара и син с тегло четири килограма и сто грама. Имаше само едно зърно на гърдата.