Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Търговците на едро се отнасяха със Стивън като с приятел и когато ходехме в града да поръчаме стоката, винаги си изкарвахме добре. За много от нещата си имаше подходящ сезон и цаката беше в този сезон да закупиш достатъчно. Ако купиш твърде много, ще ти остане непродадена стока до следващата година. Ако пък купиш твърде малко, търговецът на едро може да я е свършил, когато отидеш за още и по този начин губиш от непродадена стока. През пролетта и в началото на лятото беше време за артикули, купувани при първо причастие и конфирмация на децата — молитвеници, розетки, бели броеници. В разгара на лятото се търсеха бутилки светена вода от Нок, статуетки на Богородица от Лурд. От Великден до Вси Светии се правеха сватбите и хората искаха рамки за снимки с благословията на папата — през коледните и великите пости тези не се търсеха.

Разбира се по време на мисия можеш да продадеш почти всякакви неща. Това беше най-изгодната работа — пред църковната двер в седмицата на някоя мисия. Да. Мисиите бяха хляба в бизнеса, а съборите и пазарите — само лука. Мисията беше специална седмица във всяка енория, когато пристигаше тежката артилерия, за да изкара хората от окопите на светското. Понякога някой не дотам строг енорийски свещеник решаваше да изиграе паството си като поканеше свой колега от съседна енория да провежда службата и да държи проповедите. Но, както обясни Стивън, този номер никога не минаваше. Той знаеше, защото провалът на мисията винаги се отразяваше на продажбите на сергията отвън. Твърде разводнено. Твърде посредствено. Не, нужни ти бяха хората от религиозните ордени, мъже със свиреп вид и панталони на бос крак, които запретваха ръкави и държаха гръмовни тиради от олтара. Най-добри бяха от Ордена на Изкуплението. Това бяха хората, които можеха да бълват огън и да изстрелват адски пламъци, с които да опърлят задниците на най-закоравелите грешници. Които можеха да вселят страх от Бога у най-циничните господа и да ги отпратят навън, изплезили езици за бутилки светена вода, скапуларии, требници, статуи, икони на Светата Дева на Вечната милост. Да, Изкупителите бяха точните хора. И това личеше по продажбите на сергията.

„Ако чуеш, че Изкупителите дават мисия,“ продължи Стивън, „постарай се да се озовеш пред църквата. Веднъж попаднах на двойка Изкупители от Лимърик, които имаха програма да изнесат цяла серия от мисии в окръг Конакт. Толкова бяха добри, че ги следвах седмица след седмица. Спях в камиона. А как пиеха уиски и как поглъщаха пържоли. Но колкото повече пиеха, толкова по-яростен беше огънят, който изсипваха върху паството на следващия ден. Невероятни. Здраво обработваха паството, изкарваха им ангелите вечер след вечер, мъже и жени и дори деца, та когато излезеха от църквата, се спускаха върху сергията като скакалци. Омитаха я. Следвах ги навсякъде из Конакт десет седмици и в края на краищата се прибрах и си купих нов камион, всъщност този.“

Веднъж му обърнах внимание, че никога не го бях виждал да влиза в църква, въпреки че постоянно се намирахме пред някоя. Той се усмихна сухо и ме изгледа.

„Аз смятам, синко, че и в тази работа следва да има определени привилегии на гилдията.“

Да се науча да шофирам за мен се оказа много трудно. В началото бях ужасен. Вкаменен. Защото желаех това толкова силно. А чудовищната способност да се шофира ме плашеше. Стивън беше търпелив. Когато разполагахме с време на пътя или почивен ден, той ме оставяше да се упражнявам. Съединител. Спирачки. Газ. Скоростен лост. И разбира се волан. В началото се плашех от уредите. Докато един ден Стивън не повиши тон.

„Виж какво, синко, успокой се и си го набий в главата, че нищо не е толкова трудно. Ако беше такъв проблем нямаше всеки хлапак в тази страна да фучи на четири колела. Отпусни се, човече. Запази спокойствие. И не забравяй да оставиш мисленето на главата си. Престани да си внушаваш, че не можеш и остави мозъка си да ти обясни, че можеш.“

Тези думи помагаха, но ужасът си оставаше. Но се превръщаше в прекрасен ужас. С очи, приковани на пътя, стиснал волана до посиняване, поставил крак на съединителя, препусках по пътя с двайсет мили в час. Малее. Врати и пасящи крави профучаваха в ъгълчето на окото ми. Мале, мале. А Стивън се подсмиваше, малко нервно, на седалката на пътника.

Чиракуването ми при Стивън отиваше към своя край. Беше ме научил да шофирам. Беше ми показал тънкостите в занаята. Беше ме сближил със света. Но колкото повече ми показваше, толкова повече исках да научавам от него. Повече исках да разчитам на него. Знаех, че това не може да продължи вечно и със смесени чувства на възбуда и страх очаквах своята независимост.