Джак Харт - Размишления в катраненото буре

„Нищо по-добро от пазаруването навреме,“ откликнах аз.

„Слагаш всичко това в голямата пазарска чанта, която е донесла. Тя ти подава двайсетте лири. Колко ресто ще й дадеш?“

Щракайки на калкулатора, без да обръщам внимание на нарочните разсейващи забележки, уверено отговарям: „Сметката й е осем и седемдесет. Тя ми дава двайсет, аз й връщам единайсет и трийсет.“

„Вярно.“

„Яху,“ изкрещях победоносно.

„Нямаш грижи,“ каза Стивън. „Нямаш никакви грижи. Ако накараш ума си да работи, никой не може да те спре. Напомняш ми един случай, когато наминах да видя едни приятели. Седнах, а домакинята сложи чайника и ме попита дали искам яйце. Казах да. Тя отиде до лъскавата пералня в ъгъла, отвори капака и извади едно яйце. Разсмях се и отбелязах, че това е необичайно място да държиш яйца. «Ами поне да я използвам за нещо,» каза тя. «Джон изпрати от Америка парите за нея в магазина на Мъри и те ми я тръснаха тук, като изненада. Джон си е спомнил колко търкане му удрям с дрехите всеки понеделник и помислил, че тази машина може да търка вместо мен. Опитах се да разбера как работи, но проклета да съм ако вдявам нещо.» «Не ви ли дадоха някакъв наръчник, упътване?» казах аз. «Дадоха,» отговори тя като свали упътването от шкафа и го постави на масата пред мен. «Виж, дали ще разбереш нещо.» Прочетох упътването и отидох до пералнята. Имаше нещо нередно все пак Тогава се чатнах. Бяха им дали друг наръчник Упътването беше за съвсем друг модел. Та знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че училищата са нещо подобно. Те имат един наръчник, един комплект инструкции и огромен брой различни модели пред себе си. И ще ти кажа, синко, че ти си бил от един от моделите, който не е паснал на техните инструкции. Това е единствената причина да изостанеш. Заради това не умееш да четеш и пишеш. Така че приеми съвета ми и потърси правилния комплект инструкции и започни всичко наново, за да се опиташ да включиш тая твоя пералня. През това време, всяка вечер трябва да коленичиш до леглото си и три пъти да казваш «Аз не съм ненормален, а просто различен.» Ще направиш ли това, синко?

А сега е време да седнеш малко зад волана.“

И той спря на една дълга права отсечка. Слезе бавно, заобиколи до вратата на пътника, докато се преместя на шофьорското място с мозък, изпълнен с ужасни опасения, приклещен между радостно въодушевление и смразяваща тревога.

Забелязали ли сте колко трудно за намиране става нещо, когато наистина ви потрябва? Макар досега да ви се е струвало, че го има в изобилие. Като със скалите на Тирера. Любопитно, а? Иронично. Крайбрежието на Дуналтън не беше по-щедро в предоставянето на услугите си. Пътят свърши. Предизвикващи канари навсякъде, но без дори козя пътечка, водеща до тях. Никой ли не се грижи за хората в моето положение? Спрях. Нямах друг избор.

Бях пътувал по тези пътища със Стивън, а по-късно сам и още по-късно — с Мишел и никога не бях обръщал внимание на такива неща като достъп до високи скали. Забавно, а? Чак когато нуждата го изисква, забелязваш определени неща или научаваш определени неща.

Така беше и когато усвоявах занаята от Стивън. Трябваше да го правя, исках да го правя и го правех. Но да се уча от Стивън беше лесно. Той отдавна беше свил мащаба на своя бизнес; сега, заради мен, отново беше започнал да завзема старите позиции. Искаше да ми покаже пълния размах на бизнеса, какъвто е бил в най-силните времена, и максималната степен на неговите възможности при такъв размах.

„Скоро ще трябва да се оправяш сам, синко, и е важно да изучиш многобройните варианти. По-добре да знаеш повече отколкото трябва и да изхвърлиш ненужното, отколкото да не ти достигнат идеи. Когато приключим ще знаеш всичко, което знам аз.“

И ние ходехме по селата за Пазара, където животните за продан можеха да бъдат всичко на всичко едно прасило в ремарке. В пазарния ден в друго село можеше да има само един младеж, продаващ зеленчуци, наредени на ниска стена. Въпреки това, когато ние разпънехме сергията, към нас се стичаше поток от хора, главно възрастни жени.

„Как си, Стивън? Не сме те виждали от сто години.“ И започваха да ровят между вещите, вероятно от носталгия, но понякога купуваха по нещо.

„Това имам предвид, синко. Все нещо ще продадеш. Дали си е струвало усилието и дали ще ти покрие бензина е друг въпрос. Това сам ще си го прецениш. Спомням си времена, когато в село като това се събираше страхотна тълпа в пазарния ден. Всякакви животни и всякакви хора, опитващи се да ги продадат. А амбулантни търговци като мен можеха да се съберат половин дузина. Всички се блъскаха и местеха за най-доброто място, за да направят най-добра печалба. Често блъскането прерастваше в бой. Пазарният ден не беше съвсем задоволителен, ако двоица фермери не се напердашеха до несвяст с остените си или ако двама амбулантни търговци не си разпердушинеха взаимно сергиите. Къде са всички те сега? Има достатъчно място, но къде са? Вероятно отвъд морето в Англия, където продават коли на старо. Не, синко, няма смисъл човек да се впряга прекалено. Не се конкурирай. Има предостатъчно конкуренция и агресия на света и така. Нищо не ти носи в крайна сметка. Погледни тази празна улица, където мъже проливаха кръв в борба за най-доброто място. Сега могат да имат цялата улица. Всичко е само игра, синко, игра, чиито правила ги измисля друг. Така че не участвай. Само ще ги настървиш, ако участваш, защото тях правилата ги устройват винаги. Винаги. Отдръпни се и ги остави да вземат ако искат.“