Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Това ми се струваше разумно. За първи път в живота си получавах съвет, който разбирам. И започнах да се старая. Развих малки техники за запазване на спокойствие. На безпристрастност. Постоянно си повтарях: това са клиенти, а не хора. Искат само да бъдат обслужени. Те не ме познават. Аз не ги познавам. Те не се интересуват от мен, а на мен не ми дреме за тях. И ефектът малко по малко дойде. Ако възникнеше проблем или някой ми зададеше въпрос, на който не можех да отговоря веднага, използвах неговия трик да отстъпя две крачки в дълбоко размишление, докато скалъпя отговора и отново се обръщах към клиента. Но не успявах. Бях твърде статичен. Искам — не искам, краката ми залепваха за земята и аз се втренчвах в клиента с отворена уста. Въпреки това мислено следвах процедурата. Изключвах, обмислях проблема, съставях отговор и отново превключвах на клиента, така да се каже.

Трябвало е да стане учител. Стивън Ханлън. Имаше особен подход. Умееше да ми покаже как се прави нещо. Да го демонстрира. После ме канеше да опитам. Например да издигна скелето на сергията и да опъна навеса върху него. Когато изпаднех в затруднение, което в онези дни постоянно се случваше, той се намесваше. Първо посочваше онова, което съм разбрал правилно. Това той подчертаваше първо. После, след като беше възстановил увереността ми, посочваше къде греша и как да постъпя. И всичко това по неговия бавен и успокояващ начин. Да, Стивън Ханлън трябваше да бъде учител. Беше наистина велик.

Скоро престанах да се шашардисвам толкова лесно. Насочван от неговите спокойни побутвания, изръмжавания и кимвания, започнах да усвоявам бизнеса. Как се опакова и разопакова стока. Как се вади сергията от каросерията на камиона. Как да подредя артикулите, така че хората да виждат ясно всеки един от тях.

„Не е зле, синко, но не смяташ ли, че е по-добре броениците да бъдат окачени?“ питаше той със своя бавен, сериозен тон. И разбира се, откривах кукички на гредата над главата ми, разположени идеално за окачване на броеници.

Харесваше ми да ми казва „синко“. Това не беше точно израз на привързаност от негова страна, но не беше и снизхождение. А и от неговата уста звучеше естествено поради възрастта му. Сигурно беше на седемдесет, но ги беше навършил скоро. Леко телосложение. Чиста кожа. Бяла коса без признаци на оплешивяване. Обличаше се младежки. Късо морско-синьо палто от туид. Вталени панталони. Мека шапка от вълнен плат с втъкнато в лентата перо. И разбира се лула. Винаги у него. Ако не пушеше от нея, той я почистваше или я пълнеше с пресен тютюн. Пушеше тютюн марка „Клан“, който се продаваше нарязан, в зелен пакет на шотландско каре.

Казваше ми „синко“ и това изглеждаше истинско, изглеждаше да обозначава някаква връзка между нас. Което ме поразяваше. Не казвам, че се чувствах изоставен от целия свят. Не точно изоставен. Видовете отношение към мен от страна на хората се простираха от студено презрение, както в случая с майка ми, през пълно безразличие, както в повечето случаи, до един вид топло приемане в случая с братовчедите и старите хора, които посещавах. Единственият човек, с когото съм се чувствал истински близък беше баща ми. Това поне си спомням от кратките ни взаимоотношения. Но тогава бях дете и то негово дете, така че това е различно. А сега, на осемнайсет, глупав и грозен, не умеещ да чете и пише, неспособен да върже две думи в изречение, и въпреки това този старец сякаш ме харесваше, сякаш ме беше осиновил.

Пък и добре че имаше положително отношение към мен, защото така или иначе трябваше да ме научи на занаята. Липсата на умения, които трябваше да съм усвоил в училище представляваше следващата трудност.

„Наблюдавам те, синко, и забелязвам, че изпадаш в паника, когато човек реши да купи повече от едно нещо. Май не си много добре със смятането.“

„Не съм“, изръмжах аз.

„Обаче знаеш колко струва всяко нещо. Изумен съм колко бързо научи цените.“

„Добър съм в помненето.“

„Така ли“, засмя се той. „Да опитаме. Ще променим цените на една дузина артикули. Аз ще си ги записвам, докато ги казвам и ще проверим колко от тях си запомнил.“

Той извади своя малък тефтер и молива, втъкнат в пружината. „И така,“ каза той, и започна да вдига предмети от сергията като поставяше нова цена на всеки от тях.

Съсредоточих се понеже исках да го впечатля, а това беше за мен фасулска работа. Съсредоточих се върху гласа му. Записвах го в слуха си.

Когато приключи, замълча. „Готов ли си?“