Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Според майка ми, същата тази нощ тя не успяла да мигне, обмисляйки проведения разговор. На следващия ден в училище оставила учениците да се занимават сами, да преговарят, докато тя самата била заета с мисли. Веднага след училищния звънец в три часа тя се качила на колата си и пропътувала двайсетте мили до дома на Стивън Ханлън. Там била посрещната с изненада, но много любезно, въвели я в хола с цялото уважение към нейната работа като учителка. Там, на чай и домашен хляб, тя изковала сделката със Стивън Ханлън. Всичко това тя сподели по-скоро с леля ми, отколкото с мен самия, когато се прибра.

Никога не каза колко е платила. Парите се считаха за неподходяща тема за разговор. Беше се договорила да купи бизнеса на Стивън Ханлън на края на сезона, когато той възнамеряваше да се оттегли. Сделката включваше камиона, сергията, стоката, репутацията. Освен това той се съгласи да ме въведе в работата направо като неплатен чирак и да ме научи на всичко, което щеше да ми бъде необходимо да знам за бизнеса. И щеше да ме научи да карам камиона.

Майка ми преливаше от радост. Е, навярно преливаше не е точният израз. Може да създаде погрешно впечатление. Да речем, че беше доволна. Тя се усмихваше. Дори говореше с мен. Е, не много и то по индиректен начин. Беше идеално за мен. Малък бизнес. И то в религиозната сфера. Да, вдъхновение свише. Несъмнено с помощта на света Филомена или свети Кристофър, за да покажат, че все още ги има. Да демонстрират влиянието си. Да, трябва да беше свети Кристофър. Покровител на пътниците. И щеше да продължи да се грижи за мен според майка ми.

Нямах нищо против свети Кристофър да се грижи за мен, още повече, че вече не съществуваше. Но самата мисъл за начинанието ме вцепеняваше. Дяволски ме вцепеняваше. Чудовищно по мащаба си начинание. Как щях да се справя? Аз, който не умеех да чета, нито да пиша. Не умеех да събирам, нито да изваждам. Та аз бях слабоумен. Как така щях да въртя бизнес. И как щях да шофирам камион? Камион? По дяволите! Майка ми все още ме караше да сядам отзад в колата й дори когато предното място беше свободно. Така че само бях гледал как се кара кола. А камион? Невъзможно.

Малко по малко възможността започна да прониква във въображението ми. Диви мечти за уважение и значимост. В началото ги потиснах рязко. Но те се върнаха. И всеки път ми се струваха по-разумни, логични и познати. Мечти за независимост, цел и положение. Другарите ми, онези, които срещах на моста или в пощата, всички бяха от фермерски или работнически произход. Почти всички получаваха помощи за безработни, но също работеха и в семейното стопанство или имаха някакви странични занимания, откъдето получаваха малко пари, които да дрънчат в джобовете им. Аз не притежавах нищо. Майка ми ми даваше пари, ако исках да отида на кино или за сладолед. Винаги точната сума. Нито пени повече. Не бих я описал като стисната или дребнава. Не, тя беше щедра, с оглед на това, което харчеше по църквата. Просто такава си беше. С мярка. Прецизна. Отпускаше това, което й поискаш. Ако го одобри, разбира се. Нито пени по-малко. Нито пени повече. Така че перспективата да имам свои доходи заедно със свободата да правя с тях каквото пожелая, беше повече от вълнуваща. Беше въодушевяваща. Беше страхотна. А перспективата да имам камион, който да карам — много дни ми отне да го побера в главата си.

Сегашният момент е най-важният в живота. Особено ако е последният ти идиотски момент. И с него приключва идиотският ти живот. Обременен с миналото, бременен с бъдещето. Той е вечен и безкраен. Времето не прилича на река, каквото и да си говорят. То по-скоро напомня езеро, локва, няколко пръста вода на дъното на катранен варел. Раждането на човек е събитие, нещо като камъче, падащо на повърхността на водата, което предизвиква поредица вълнички, устремени навън. Когато наблюдаваш вълничките, можеш да обхванеш целия рисунък едновременно, от центъра към външните окръжности. Правило ли ви е впечатление?

Идеята не ми е хрумнала спонтанно сега, в този особено важен момент от идиотския ми живот. Съвсем не. Хрумна ми преди много години. Бях на шестнайсет, когато Уилям Флетли се уби като се навря с главата надолу в буре с дъждовна вода. Варел за катран, сещате се за какво говоря. Познавах Били Флетли. Той беше кротък човек, който си гледаше неговата работа и беше любезен с всеки, но макар че беше любезен с всички, живееше вътре в себе си, както после всички казваха и повтаряха.