Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Когато завършихме началното училище, двамата с Джими поехме всеки по своя път. Като много други момчета и момичета Джими отплава за Англия. При по-големите му братя и сестри, които се бяха установили в Лондон. Нищо подобно не се случи с мен. Така че продължих да се мотая наоколо, от една къща в друга, вечерях на едно място, пиех чай на друго, оставайки незабележим докато хората си приказваха.

А те приказваха доста. Особено старите. Приказваха свободно. Не чакаха непременно отговор. Все едно ме нямаше. И все пак тъкмо моето присъствие ги подканяше да говорят. Разказваха за едно време, описваха хора, които бяха живели преди бащите на техните бащи. Споделяха лични проблеми и разочарования. Разкриваха неприлични факти за своите съседи. Може би смятаха, че не вдявам нищо от онова, което казваха. Само защото не говорех. Само защото бях слабоумен. Но аз разбирах всичко и помнех. Помнех всичко. Често можех да ги поправя за нещо, в което грешаха. Но звукът на собствения ми глас би ме парализирал. Сигурно би парализирал всеки, дотолкова бяха свикнали с моята обичайна мълчаливост. Така ме устройваше. Хората ме смятаха за слабоумен, тогава защо да развалям отношенията ни като ги поправям или им обръщам внимание, че си противоречат с това, което са говорели година преди това. По-добре беше да оставя нещата както си бяха и да не се замесвам в спорове, за които не бях добре подготвен с моите запъващи едносрични думи и сконфузено почервеняло лице. По-добре беше като си мълча. И слушам.

Както казах, майка ми имаше странно двусмислено отношение към моите скитания от къща на къща. От една страна никога не ми забраняваше да скитосвам, никога не ме разпитваше къде съм ходил, никога не правеше проблем, колкото и късно да се прибирах. От друга, беше постоянно оскърбена от това, че ходех да си прекарвам времето с онези хора, както ги наричаше тя. Накрая започна да възразява, когато ме видеше да се шляя по селските улици. Момчета от улицата, така наричаше тя онези, които се събираха в пощата или на моста всяка вечер, за да се разговорят. Какво неприемливо намираше в това тя, така и не успях да разбра, след като това бяха същите момчета и мъже, които срещах докато скитах из околността.

Когато станах на осемнайсет и съобщих, че получавам социална помощ като всички други, тя, меко казано, се разстрои. Заговори за работа. За това да замина за място, където ще се грижат за мен. Не ми харесваше тази идея. В крайна сметка, както вече казах, вдъхновението блесна. За мой късмет. Един ден тя се разговори със Стивън Ханлън. Ровеше из сергията му с религиозни артикули за медальон на свети Кристофър. Откакто папата го беше забранил, него и света Филомена, майка ми още повече се беше привързала към този светец. Отказа да повярва, че не са съществували. Светци, които бяха отправяли своя благ взор към човечеството цели векове, които бяха носили бремето на неговите молитви, товарът на неговите нужди, как беше възможно някой просто да се обърне и да заяви, че не са съществували? Пък бил той и папата. Особено пък папата.

Като не успя да намери медальон на свети Кристофър, тя прерови останалата част от сергията и се задоволи със статуйка на блажения Мартин Порес. За какво й беше нужна още една статуя беше загадка, тъй като къщата ни беше препълнена със статуи на всички светци и мъченици, известни на човечеството. Може би заради това, че този тип още не беше светец и беше по-усърден от останалите, виждайки, че му предстои повишение. Стивън Ханлън търгуваше с религиозни стоки, а неговият камион и сергията с платнен навес бяха част от всяко религиозно събитие или празник от почти половин век.

Майка ми оплакваше упадъка на религиозността, онагледен с отмяната на светците. Повече светци ни трябват, а не по-малко. Стивън се съгласи, отбелязвайки, че премахването на светци не се отразява добре на бизнеса му. Имало стабилно търсене на медальоните със свети Кристофър. Печеливша стока. Давал ли си е сметка папата за това, когато го е отменил? Бизнесът беше слаб и без папата да го притиска като премахва светци. Не е като едно време, когато търговията беше изгодна и подобни загуби можеха да бъдат компенсирани. Тогава имаше търсене на предмети на набожност. Но вече не. Край. Сега можеше с тях само да се издържа. И без това остарява. Време му е да се оттегли. Има четирима синове, всички устроени с добри професии. Така че защо да продължава да понася несгодите на времето и пътуването. Вече не е като някога, когато в седмицата на мисията пред църквата имаше половин дузина сергии и всички те печелеха добре. Имаше настроение и оживление, и приятелство. Сега това липсва. Вече не е весело. Само той остана. И мижавият оборот, който да оправдае пътя.