Джак Харт - Размишления в катраненото буре

За баща ми, от друга страна, никога не казаха лоша дума. Той беше друг. Добър с всички. Не груб като нас, казваха те. Трябваше да ходи на училище. Трябваше да отиде в колеж. Щеше да се справи отлично. Беше такъв тип. Но не го направи. Да ходи на училище или да отиде в колеж. Нито пък замина. Остана тук и се ожени за учителка. Най-лошото нещо през живота му. Студена кучка. Цяло чудо е, че изобщо успя да се омъжи. Цяло чудо е, че не си държа краката кръстосани за Исус. Нищо чудно, че нещастникът се уби. Да, така говореха те. Толкова грубо. Сякаш бях един от тях. Нещастникът се уби.

Такава беше неофициалната версия. Но може би вярната. Официалната версия беше друга. Излязъл в морето да плува и бил погълнат от огромна приливна вълна. Не е вярно, казваха братовчедите, приливната вълна дошла после, нормалната гневна реакция на морето при удавяне. Той казал, че ще преплува залива Куангиар, от единия нос до другия, което не е голямо разстояние за добър плувец като него. Да, казваха братовчедите, но и плашилата в полето знаят, че в залива Куангиар има огромна подводна скала, наречена Темпъл Рок, която предизвиква такива течения и водовъртежи, че рибарите я избягват отдалече, когато излизат в морето, и ако рибарите странят от нея, понеже ги е страх, че може да погълне лодката, какви са шансовете на плувец? Не, той не беше глупак. Знаеше какво върши. Със сигурност се е опитал да заблуди хората. Похвалил се, че ще преплува залива. Но е знаел, че никога няма да стигне отсрещния бряг. А и никога не откриха тялото му.

Да, бях много привързан към целия ми род братовчеди. Независимо по кой път поемах извън село Иски, имах братовчеди и от двете страни. Техните ферми бяха най-малките, а много от тях дори не притежаваха своя земя. Имаха най-многобройните семейства и без съмнение бяха най-бедните, но от друга страна притежаваха характер и жизнерадост, каквито никога не открих у по-богатите земляци.

Любимото ми семейство измежду всички братовчеди бяха, разбира се Скот. От деня, в който Джими се застъпи за мен в училище, ние се сприятелихме и аз свикнах да посещавам техния дом по-често от всяка друга къща.

Вечер след училище Джими ме водеше в полето на лов за зайци. Зад къщата се простираха разкошни поля, собственост на един западнал фермер на име Уолтър Тъфи, който прекарваше по-голямата част от времето си в кръчмите, спорейки за политика и критикувайки правителството за начина им на управление. Всички го взимаха на подбив. Погледнете го, казваха, държи речи за това как трябва да се управлява държавата, а магарешките тръни и амброзията са избуяли толкова високи в неговите ниви, че надничат над стените. Все едно, обичахме неговите нивя. Пустош. Храсти прещип. Стари канавки с дупки на земеровни зайци. Магарешки бодил с морави цветове и малки площи трева около стъблата им, която овцете внимателно щипеха на безопасно разстояние. А Уолтър никога не беше наоколо да ни притеснява.

Джими имаше едно краставо пале на име Бран с характер на териер, което се държеше като териер, но с външност на миниатюрна хрътка. То си гледаше работата добре, макар да не беше вълкодавът на Фин Мак Кул, на който бе именуван. Джими и аз биехме храстите прещип, за да изкараме някой задрямал земеровен или див заек. Веднага щом заекът излезеше на открито, Бран се спускаше след него като светкавица. Така се правеше тази работа по принцип, и от време на време успявахме да хванем някой. Но Бран беше разсеяна гадина. Вниманието му биваше лесно отклонявано. Изпълнен с енергия, бягаше наоколо, душейки всяка туфа и заешка дупка с най-делови израз, но по-често продължаваше ентусиазирано да души, дори след като заекът беше изскочил изпод носа му и хукнал през откритото поле пред безпомощните ни погледи.

Така или иначе, беше много забавно. А всеки път, когато успеехме да уловим някой земеровен или див заек, майката на Джими го приготвяше за вечеря. Чувствахме се като господари, дъвчейки вкусното крехко месо със съзнанието, че тъкмо ние сме го доставили на масата. Една вечер уловихме три заека и Джими ме накара да взема единия и да го занеса вкъщи. Съгласих се неохотно. Той избра един едър, тлъст и хубав на вид заек, най-хубавият, който някога бяхме улавяли. Майка ми поправяше ученически работи и пиеше чай до печката, когато влязох със заека. Тя подскочи с тревожно отвращение сякаш заекът беше умрял от някаква болест, и ми нареди незабавно да го изхвърля в коша за отпадъци. Никакво готвене. Все ми беше тая, но на другия ден тя отиде и купи един заек от месарницата. Как да си обясниш това?