Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Повтарях думата отново и отново. Тя не ми говореше нищо. Когато попитах на вечеря какво значи тази дума, получих от майка ми само насмешливо изсумтяване, презрително вдигане на очите към небето.

Разбира се бях чувал думата преди и имах смътна представа за нейното значение като някакъв вид връзка. Но каква беше тази връзка, аз не разбирах и бях любопитен да установя.

Вече необезпокояван през междучасието в училище, аз следвах Джими Скот като овчарско куче. На него не му пречеше. Той ми беше „братовчед“.

Къщата на Джими беше недалече от пътя, по средата между нашата къща и училището. Сега, когато вече не ме тормозеха и не ми се подиграваха, започнах да се прибирам следобед у дома сам. Един такъв следобед, като стигнахме тяхната порта, Джими ме покани да вляза. Поканата не беше нито въпрос, нито заповед. Знаете. И аз го последвах в къщата.

Майка му режеше хляб в кухнята. В средата на масата имаше чайник. Двете по-големи сестри на Джими вече бяха седнали и мажеха филийките си с масло. Хвърлиха ми един поглед, докато стоях на прага и се чувствах като натрапник, готов да избягам. Но те повече не ми обърнаха внимание, сякаш беше напълно естествено някой да се мотае из къщата им. Майка му ме посрещна много топло и постави още един стол до масата за мен. Постави парче кейк пред мен и ми подаде нож, за да си намажа сам маслото.

До ден-днешен усещам вкуса на онзи кейк. Свежият дъх. Твърдата хрупкава коричка. Парчетата масло, които не искаха нито да се мажат, нито да се разтопят. В тази кухня цареше атмосфера, в каквато никога не бях попадал. Покой. Отмора. Сякаш беше настроена към някаква природна хармония. Сещате ли се? Покой и хармония, които не принадлежаха само на момента, а бяха постоянни и всепроникващи. Така поне се почувствах аз, докато гризях своето парче хляб и сръбвах от своята чаша чай, сякаш бях част от този дом.

После, отвън, попитах Джими какво е това братовчед.

„Баща ти и майка ми са първи братовчеди. Нали така? Това означава, че ти и аз сме втори братовчеди.“

Явно съм изглеждал объркан, защото той ме заведе вътре при майка си.

„Ще му обясниш ли какво е братовчед?“

„Бащата на баща ти, с други думи дядо ти, и моят баща бяха братя. Така че баща ти и аз бяхме първи братовчеди. С други думи сме имали едни и същи дядо и баба. Разбираш ли?“

Можех разбира се да схвана това. Хареса ми начинът, по който ми обясняваха, нормално. Нали се сещате? Не като на малоумен.

Тази вечер се прибрах късно. Но освен между другото зададения от леля ми въпрос защо съм се забавил, врява нямаше. Това беше за мен знакът да започна да скитам, един вид.

Скитането се превърна в моя страст и основно занимание. В началото ходех у семейство Скот. При всяка удала се възможност. Топлината на този дом ме привличаше. Какво чудно, при условие, че идвах от ледената пустош на нашата къща. В начина, по който разговаряха родители и деца, имаше нещо спокойно. Имаше нещо природно здраво дори в начина, по който си крещяха, когато се караха или спореха. Да, съвсем различно от студената сдържаност на отношенията вкъщи.

Братовчеди. Откривах ги навсякъде. Сякаш бях свързан с всичко живо. И всички тези братовчеди го намираха нормално да се мотая около къщите им, докато не ме поканят. А щом веднъж ме допуснеха, почвах да ги посещавам редовно. Само да поседя в кьошето. Да зяпам. Да слушам.

Те бяха съвсем други хора. Тези братовчеди. Сякаш от недрата им извираше някакъв топъл поток от човещина. Те бяха бедни. Имаха неволи и тревоги като всички. Повече от всички, ей богу. Отглеждаха деца, които щяха да отплават. Нямаше перспективи за работа или благосъстояние. Бъдещето им беше самота за родителите, Англия или Америка за децата. И го знаеха. Говореха за това. Проклинаха го. Но въпреки всичко приемаха всеки ден като безценен дар.

Да, особени бяха. Тези братовчеди. Много далече от сухите, безжизнени разговори, които се водеха в салона между майка ми, леля ми и техните църковни посетители.

Но трябваше да съм благодарен за малките удоволствия. Трудно ми беше да повярвам, че разполагам с толкова свобода. Дори когато отсъствах от сутрин до късно вечер, никой не ми държеше сметка, нищо освен любезно осведомяване дали съм ял или не. А аз винаги бях ял. В която и къща да отидех, ме хранеха. Така че не се налагаше да се прибирам за вечеря или за чай. Понякога се прибирах дори след семейната молитва, но мъмрене нямаше.

Единствената семейна обязаност, която нямах право да пренебрегвам, беше неделната служба. Леля ми ме обличаше в костюм с бяла риза и вратовръзка. Тримата винаги отивахме и сядахме на първия ред. Намирах това за много досадно. Онова, което старите кукумявки имаха да кажат, беше винаги банално. И беше неприятно да не можеш да разгледаш паството. Всеки път, когато се обърнех да хвърля поглед, майка ми забиваше костелив лакът в рамото ми. Не беше приятно, така че се съсредоточавах върху олтара.