Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Твърде дълго се бях взирал в образа на замъка в страничното огледало и бях забравил да следя пътя пред себе си; поради което не бях забелязал възрастна съпружеска двойка, които се приближаваха към мен от тази посока. Бяха дошли откъм дъното на крайморския път и сега бяха на стотина ярда от мен. Разпознах ги. Пенсионирани учители. Не мои. Не мои. Приятна двойка. Вървяха по крайбрежния път, без да спират.

Бързо дадох газ и превключих на скорост. Хвърлих фаса от цигарата си през прозореца. Подкарах през тревата и излязох отново на пътя. Ускорих толкова бързо, колкото можех. Когато ме видяха, те отстъпиха встрани, за да ме пропуснат. Натиснах продължително клаксона, докато ги подминавах, за да заглуша всякакъв шум, който Негово преподобие можеше да реши да вдигне. Моят жизнерадостен поздрав беше посрещнат с любезна усмивка, кимване и сдържано помахване с пръсти. Погледнах ги в страничното огледало. Бяха се обърнали, за да продължат разходката си. Облекчение. Явно не бях събудил подозрението им.

Докато се изкачвах нагоре от морето по наклона на крайморския път двигателят ревеше и се почувствах по-сигурен. Дори думкането и виковете бяха престанали. Предполагам, че се беше уморил. Или го боляха юмруците. Не беше толкова закъсал. Щеше да изпадне в по-лошо положение, много по-лошо, преди да приключа с него.

Опитах се да го забравя и да се концентрирам върху пътя. Пътищата, които обичах. Пътищата, които се бяха превърнали в част от мен. Пътищата, по които сега пътувах за последен път. Тази мисъл ме накара автоматично да намаля скоростта. Ако това беше последният път, исках поне хубаво да им се нагледам. Исках да се сбогувам. Познавах пътищата на Тирера като дланта на ръката си. О, колко добре ги познавах. Всяко възвишение и долчинка. Всеки скалист понор. Всяка дупка в живия плет покрай пътя. Забавих още повече. За да погледам отблизо. За да се съсредоточа. За да предизвикам отново чувството, което изпитвах всеки път, когато пътувах през землището. Щастие. Чиста радост.

Колко различно беше това пътуване в онези дни, когато получих свободата на пътя. Насладата, която изпитвах от камиона. Всяка бабуна и всяка хлътнина, всеки копривак, всяка ръждива табла за легло, пригодена за портик, всички те бяха част от невероятен нов свят и в онези дни аз ги гледах така, както ги гледах сега, в почуда.

В най-високата част от крайморския път имаше отклонение, наречено Фордж Корнър 2 2 Ковашкият кръстопът — бел.пр. . От работилниците, където поколения ковачи бяха удряли желязото върху наковалните в своите тъмни бърлоги, не беше останало кой знае какво. Само рушащите се стени на последната ковачница. И тънките, несигурни нишки в спомените на старите хора, репутацията на ковачите, запазена в несвързаните истории или кратките анекдоти, които бях слушал с такова удоволствие.

Отляво — пътят за Слайго. Отдясно — за Балина. Този път беше основната артерия на моите пътувания. Завих наляво, все още карах бавно, отминавайки вратниците на къщи, които вече не съществуваха. Бяха останали само камъни в полето. Като къщата на семейство Мън. Един старец, Том Маниън, често посочваше къщата на семейство Мън в компанията на много по-млади от него. Те бяха озадачени. Смятаха, че е загубил нишката на собствения си разговор и го караха да обяснява. Той беше не по-малко озадачен от това, че те не знаеха къде се намира къщата на семейство Мън и им сочеше купчината камъни, стърчаща в полето отляво.

Отдясно се приближаваше Разцепеният камък и аз намалих още повече. За един последен поглед. Една от любимите забележителности. Легендата разказва, че Фин Мак Кул 3 3 Герой от ирландската митология, ловец-воин и ясновидец — бел.пр. и неговият противник стоели един срещу друг в далечните планини Окс. Предизвикали се на състезание по хвърляне на камъни. Фин вдигнал този огромен камък и го запратил чак на това място. Противникът му вдигнал друг камък и го запратил по посока на морския бряг около миля по-далече. Фин бил толкова гневен, задето загубил състезанието, че показал силата си като разцепил своя камък с кутрето си. Ама че удар. Спрях, за да погледна над стената. Но тумбестият силует на гигантския камък ми изглеждаше натрошен. По-скоро натрошен, отколкото разцепен. Защо всичко изглеждаше така безрадостно? В тази последна обиколка из рая преди скока в ада, всичко трябваше да бъде обагрено от носталгия. Но не. Беше безрадостно и студено. Това наистина беше моят рай и моят ад; адът беше просто рай без сияние.