Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Съзнавах разбира се, че за да мога да стана свещеник трябва първо да порасна, очакване, което ми се струваше безкрайно. Часовете вкъщи бяха тягостни, а дните бяха досадни като гости, които все не искат да си тръгнат. Чакането да порасна беше мъка. Но чаках. Търпеливо. Изпитвах наслада от мисълта, как ще се гордее мама, когато й кажех, че ще стана свещеник. През това време го пазех в тайна, моята тайна. Понякога ми се щеше да разкрия тайната си, в моменти, когато тя изпадаше в такова мрачно настроение, не ми проговаряше с дни и ми се искаше да я разведря като й кажа, че ще стана свещеник. В крайна сметка успявах да се възпра и да си държа устата затворена, впрочем нещо, което винаги е било естествено за мен. Все пак ми беше голяма утеха да знам, че пазя този коз за краен случай. А колкото повече пораствах, толкова по-ясно съзнавах, че такъв коз ми е нужен заради всичките ми странности.

Да. Всички мои идиотски странности. Това е същинската история на моя живот. Сигурно нещо ми е липсвало по рождение, но мисля, че ясното съзнание за това, че съм странен, изникна в деня, в който тръгнах на училище. Онази сутрин бях новият, единственият заек. Не беше в училището, където преподаваше мама, така че тя ме закара на път за нейното училище, на задната седалка на черния „Морис Майнър.“ Заведе ме в училищния двор и извика едно от по-големите момичета да ме наглежда, докато пристигне мисис Мърнан. Бях се вкаменил от ужас. Другите деца ме гледаха с презрителни усмивки. И как не? Веднага разбрах, че бия на очи като гарга сред щъркели. Бях облечен в черен костюм с дълги панталони, дяволите да го вземат. Другите момчета носеха обикновени къси панталони и оръфани пуловери.

Пристигна мисис Мърнан и всички моментално се строиха. Голямото момиче, на чийто грижи бях оставен, ме хвана здраво за ръката и с подобаваща важност ме заведе пред учителката. Тя кимна хладно сякаш ме беше очаквала и посочи към редицата на малките предучилищна възраст. Влязохме под строй в училището. За известно време всичко вървеше нормално. Учителката се суетеше, проверявайки присъствието, после учебниците, после заданията. Отпуснах се, вече не бях център на внимание. Докато мисис Мърнан не ми зададе въпрос. Първокласниците стояхме в полукръг около учителката. Тя показваше табели с различни букви. Внезапно се обърна към мен и попита „Как се казваш?“

Това ме разби. Не схващах. Какво искаше да каже? Тя знаеше как се казвам. Всеки знаеше как се казвам. Казвах се Томи Лофтъс. Така че едва ли имаше това предвид. Сигурно беше нещо по-сложно. Още се опитвах да разгадая какво се опитваше да разбере, когато тя повторно кресна: „Как се казваш?“

Бях напълно объркан. Как може да ме пита как се казвам, когато знаеше отговора? Освен това тонът в гласа й ме притесни. Вгледах се в суровото лице с остри черти, но не открих там нищо насочващо. Усетих как потта избива по врата ми под яката на ризата. Лицето ми пламтеше като жив въглен. Не исках да се излагам. Обърканост. Тревога. Притеснение. Всичко в главата ми се въртеше. Мисълта ми угасна.

И тогава се случи това. Топлина се разля леко надолу по крака ми. Знаех какво е това и се надявах, и надявах, и се молех дългият крачол на панталоните ми да го попие, така че никой да не забележи. Но топлината стигна глезените ми и когато погледнах надолу, с потрес видях как вадичката се извива на пода, дълбаейки ярка следа по прашните дъски. Избухналият подигравателен смях на децата поне разреди напрежението. Дори острите черти на учителката се смекчиха в лека презрителна усмивка. Другите деца се надигаха от чиновете си. Погледни. Видя ли какво направи? Ад. А учителката не бързаше да въведе отново ред.

Този ден тя повече не ме попита нищо. Но когато дойдоха възрастните, започна голямо шептене. Голямо кимане по посока на мястото, където стоях. Долавях части от разговорите. Защо не го е завела в нейното си училище? Срамува ли се? Слабоумен. Същата вечер мисис Мърнан изпита явна наслада да разкаже случката на майка ми, когато тя дойде да ме вземе. Отново чух думата „слабоумен“ по свой адрес.

Така започна моята училищна кариера и така щеше да продължи. Но независимо от това колко ужасно се заплитах, независимо колко жалък бях, когато замръзвах пред лицето на острия лед, насочван срещу мен от учителката, в тези ранни дни в училище аз не се отчайвах. Все още имах своята мечта. Все още стоях върху каменната основа на надеждата. Моята тайна. Героично бъдеще. Щях да стана свещеник. Щях да получа тяхното уважение, дори против волята им. Щях да получа тяхното одобрение. Дори тяхната любов. Но със сигурност уважението им. Но с онези, които ми се подиграваха и ме осмиваха нещата нямаше да са така. Нямаше да са така нещата с гадната учителка с безчувственото лице и нейните въпроси, на които не можех да отговоря. С нейната самодоволна усмивка, когато виждаше моя ужас и обърканост. Тогава нейната усмивчица щеше да обърне палачинката. Нямаше да са така нещата с майка ми.