Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Запалих цигара. Огън. Можех да запаля камиона. С нас тримата вътре. Това беше добра идея. Правилна. Негово преподобие щеше да се опържи, преди да е стигнал в ада. Много подходящо. Проблемът беше как. Как да го направя, докато аз самият съм в камиона. Щеше да е ужасно, ако оцелеех след като подпалех другите двама. Още по-ужасно щеше да бъде, ако аз изгоря в кабината, а другите двама успеят да избягат.

Не, във всяко отношение океанът беше по-добър. По-привлекателен. И даваше гаранция, че всички ще потънем заедно. Срещу мен се намираше старата злокобна скала, наричана Чуката. Тя изправяше мрачно чело на север и тъмните сенки на пещери и процепи я правеха още по-неприветлива и злокобна. Ако можех да закарам камиона на върха на скалата, щях да разполагам с дълбока вода, когато преобърнех машината, щях да съм сигурен в бързата смърт на края на скока. Но до върха на Чуката нямаше път. Обли камъни и голи скали бележеха края на крайбрежния път отвъд общинския терен.

Имаше обаче и други скали. Целият дяволски бряг беше обрамчен със скали. Сигурно можех да открия поне една, през която да минава път. Специално пригодена за хвърляне на камиони, пълни с курви, свещеници и идиоти. И ако някой изобщо можеше да я открие, това трябваше да съм аз. Познавах всички преки и обходни пътища на Тирера така добре, както собствения си двор. Всяко шосе и всяка алея в района. Доста бях пътувал по тях.

Мисълта ми още не беше се избистрила напълно, но поне това беше решено. Това поне беше ясно. Обземаше ме спокойствие. Запалих още една цигара. Погледнах навън към мерата през кълбата тютюнев дим и в мен пропълзя самота. Не беше заради обета, който си бях дал, това място винаги ми действаше така. Океанът, простиращ се на север, винаги изглеждаше студен като стомана, никога смекчен от слънце. На хоризонта бледнееха планини. Нокнарей. Бен Булбен. Още по-нататък планината Донегал. Толкова далечни, толкова бледи, те можеха да посрещат ледените късове от Арктика.

До мен, около мен, се простираха късите ниски каменни стени, използвани от местните за сушене на зимни водорасли. Казваха им шийган. Тези каменни стени извикаха друг спомен, който породи нов пристъп на самота. Сякаш не бях достатъчно зле и без това.

Споменът беше за баща ми. Дръпнах силно от цигарата. Толкова силно дръпнах, че можех да изкарам дим изпод краката си. Какво не бих дал да можех да усетя ръката на баща ми върху рамото си. Или дори само едно окуражително намигане по неговия прикрит, дяволит начин. Спомените за баща ми бяха оскъдни и бледи. Но си спомням неговото намигане. Когато беше съсредоточен в работата си, а аз го следях внимателно като ястреб, той ме поглеждаше странишком и ми смигваше като на съучастник, докато лицето му оставаше напълно безизразно.

Баща ми се помина преди да навърша пет години. Но всеки ден оттогава насетне чувствах неговото присъствие в съзнанието си. Имах точна представа за физическите му черти, тъй като често разглеждах старите снимки, поставени в една тенекиена кутия от бисквити вкъщи. Спомнях си дребни случки, неща, които беше казал или направил. Като например как приготвяше пържоли неделя сутрин преди литургия. За ужас на майка ми. Според нея всеки трябваше да пости от полунощ на предишния ден, за да бъде в правилно състояние да вземе причастие. Такъв си беше баща ми. Тих, но упорит. С малко печеливши ходове. Всички го обичаха. Освен майка ми. Което не разбирах, тъй като тя все пак се беше омъжила за него.

Спомних си за него на мерата. Докато седях на една от ниските каменни стени. Между ямите за добив на пясък и островчетата хилава трева. Седях в скута му. Той описваше как е бил построен крайбрежният път. По времето на неговия дядо. Може би прадядо. Някакъв проект за облагородяване. Стотици мъже, жени, деца. Работни групи. Мъжете и момчетата вършели тежката работа. Най-вероятно. На жените и момичетата възлагали по-леките неща или пък носели храната. Най-често каша. Овесена каша, както ми обясни. На всяко семейство се падала дадена отсечка, която да изгради. Толкова многолюдни били онези времена. Толкова многолюдни. Крайбрежният път сигурно е изглеждал като житно поле по жътва. Плащали им колкото да не гладуват. Не повече. И пътят още си стоеше. Тяхното наследство. Макар често да се налагаше да го поправят, когато зимните бури го съсипваха. И аз се сгушвах в скута на баща ми сякаш да се скрия от въображаемата буря. Картините, които рисуваше, интонациите в гласа му, думите, които попиваха в моето невръстно съзнание. За да останат там. Да израснат. Така че всеки път след това, когато съзирах крайбрежния път, аз го виждах от времето на неговото построяване, през времената на честите ремонти, до деня, в който баща ми ме държеше в скута си, седейки на ниската каменна стена. До днес.