Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Изсмях се. С моя си смях. Грухтящият смях. С пълен глас. Но не беше весело. Що за заплаха, ако неговият ад съществуваше, то ние всички се бяхме запътили натам. Аз. Френската курва. Но най-горещият шиш щеше да бъде запазен специално за светинята му. Той го заслужаваше напълно.

Не можех да я разбера. Не разбирах. Свещеник. Особено Негово преподобие. Той, който седеше с набожната ми майка и набожната ми леля в салона и водеше с тях разговори. Вечер след вечер. Докато посръбваха чай от порцеланови чаши. Докато похапваха сладък кейк, купен специално за повода, пазен ревниво за това удоволствие. Свещеник, ей богу. И ето ме отново тук навън, надничащ през прозореца вътре към света. Зяпнал в пълно недоумение.

Същата сутрин Негово преподобие ме спря на пътя, намали своето черно ауди, докато се приближаваше и размаха облечена в черно ръка, докато автомобилите се изравниха и спряха един до друг на пътя. Свалихме прозорците. Докато говореше, той ме гледаше отдолу нагоре.

„Мисията започна, Томи. Няма ли да работиш за нея тази година?“

Аз разглеждах плюшените седалки на аудито. Въпросът му беше съвсем прост. Съвсем невинен. Това, което ме смущаваше, беше хитрата му усмивка. Хитра, презрителна усмивка. И начинът, по който погледът му се спираше на задната част на камиона. Сякаш знаеше. Но как можеше да знае? Кой би могъл да му каже? Както винаги в подобни ситуации се смутих и не успях да кажа нищо. Абсолютно нищо. Просто продължавах да зяпам като идиот хитрото презрително лице в лъскавата черна кола.

„Две вечери от мисията, а отвън никаква сергия. Западаме. Какво ще кажеш?“

Притискаше ме. Продължих да зяпам, съзнавайки, че стоя с отворена уста, съзнавайки, че лицето ми почервенява.

„Очаквам да видя камиона паркиран отвън довечера. Мисията не е същата без сергията навън. Никога не нарушавай традицията. Стара мъдрост. Не си ли я чувал? Това е добър девиз. Добър девиз.“

Той изчезна, ускорявайки плавно и уверено и ме остави зяпнал в мястото, където се намираше допреди малко хитрата, презрителна физиономия.

Мразех да изпадам в такова положение. Положението, в което винаги усещах своя разгром. За нищо не ставах, щом ме притиснеха. Не можех да разсъждавам трезво. Мозъкът ми се разпадаше. Размътваше се безнадеждно. Ставаше негоден. Изкомандорен от Негово преподобие да се явя пред църквата, не можах да измисля никакъв свестен отговор. Никакво разумно извинение. Нямах никаква стока за продаване. Нищо, освен няколко броеници. Бях взел Мишел, която седеше отзад в камиона. И никаква стока. А нямах време да закарам Мишел обратно в Слайго, да се прибера у дома, да натоваря стока и да се върна навреме за мисията. Нямах и наполовина толкова време.

Бих се радвал да поговоря с нея. Но как? Не би ме разбрала. Пелтеченето, което се получаваше при опитите ми да говоря, в най-добрия случай излизаше смешно, а в ситуации като тази направо онемявах. Не, бях съвсем сам. Както винаги. И както винаги свърших работата като пълен идиот.

Мисията беше основата на бизнеса ми. Не можех да си позволя да ги зарежа. Не можех да пренебрегна Негово Зализано Преподобие. Така че реших да се появя, да паркирам камиона пред църквата, докато енориашите бяха вътре на службата и после да изчезна преди да излязат. Хората щяха да ме забележа!. Примерно кръчмарят, който се мотаеше пред вратата на празното заведение. Хората се бутаха през прага на църквата. Някой щеше да ме забележи. В това бях сигурен. И когато вярващите наизлезеха да искат скапуларии, чудотворни медальони и бутилки със светена вода, щеше да плъзне мълвата, че да, бил съм там, но внезапно съм си тръгнал. По този начин щях да покажа, че не съм се отказал от мисията. А до другия ден, когато трябваше да давам обяснения, щях да съм измислил някакво оправдание за неочакваното ми заминаване. Такъв беше моят план.

Безразсъдството на този план обаче бързо се прояви. Въпреки че службата още не беше приключила, Негово преподобие изскочи от вратата на църквата, пъргав като пролетно теленце. Явно задълженията му пред олтара бяха приключили и той беше оставил работата на мисионерите.

„А, Томи, ти си тук. Готов за бизнес.“ Хитрите му очи ме смутиха още повече сега; в тях имаше откровена заплаха, докато крачеше към задната врата на камиона. Обзет от паника, парализиран от ужас, търсех нещо, с което да отклоня вниманието му. Стоварих се навън от кабината с натежали крака и тръгнах към задната част на камиона.

„Да проверим стоката. Трябва да я одобрим. Преди да започнеш да я разпространяваш сред вярващите, нали така. Нали така, Томи? Хм?“