Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Той отвори вратата и скочи ловко вътре преди да успея да го спра. Вратата се затвори зад него.

Останах прикован към земята, вторачен в задната врата на камиона, без да знам какво да направя, с чене увиснало до коленете ми. Точно под дръжката част от червената боя се беше отчупила, оставяйки черно петно с формата на бъбрек. По принцип не би ми направило впечатление, ако ще цялата боя на камиона да се беше обелила, но сега стоях вторачен в това петънце, сякаш с него започваше незабавното разпадане на целия камион. Толкова старо беше това петно, че през черния долен слой се беше процедила ръжда.

Не зная колко време стоях там като глупак, изучавайки петното на задната врата на камиона, но ми се стори цяла вечност. Ако времето спира, когато си щастлив, трябва да върви обратно, когато се потиш от нещастие.

Очаквах Негово преподобие да изскочи от вратата на камиона бесен, ликуващ, заплашващ с проклятие или, още по-лошо, заплашващ да каже на майка ми. Но от него нямаше и следа. Бях озадачен. Може би щеше да предприеме по-мека линия. Да говори с Мишел за греховността на нейните деяния. Да я вкара в правия път. Да спаси душата й. Но не, той беше на страната на Твореца. По-скоро щеше да й наложи телесно наказание, наслаждавайки се на своята праведност, щеше да излее гнева си, подлагайки я на бездънно унижение.

Тази представа за Мишел, измъчвана от мъжа в черно, постепенно започна да ме отпуска. Ужасът се стопи. Съзнанието ми започна да се прояснява. В мен се надигнаха гняв и възмущение, които отмиха утайката на ужаса. Посегнах, отворих вратата леко и надникнах вътре.

Стонът, който се изтръгна от гърдите ми, ужасните спазми в стомаха ми, пробягали през гласните ми струни, накараха свещеника рязко да обърне глава. Очите ни се срещнаха. На лицето му беше изписано раздразнение, досада от вмешателството, сякаш нямах право да се намирам там. Не успях да видя лицето на Мишел, но беше ясно, че тя участва в онова, което се случваше.

И отново чувството. Усещането, че си паднал тук от друга планета. Че именно ти си напълно сбъркан. Че нямаш дори най-далечна представа за законите, по които се движи животът на земята, животът такъв, какъвто го живеят другите хора. И ето го, този питомец на Твореца, това архи-лайно, вършещ неописуеми неща в задната част на камиона и ме гледа, сякаш съм длъжен да проявя повече такт, вместо да надничам.

За едно нещо сега бях абсолютно сигурен — че беше разбрал за Мишел. Това обясняваше лукавия поглед. Избирането на момента беше твърде важно, за да е съвпадение. А аз, повече от всеки друг, трябваше да го очаквам. Нямаше оправдание. По-добре от всеки друг аз знаех какво се случва всеки път, когато пристигнеше мисията. Знаех как пускат черните хрътки на Твореца върху невинните грешници, как душеха около енориашите, докато всички заблудени бъдат хванати и върнати в кошарата за очистване и изправяне сред тълпите на послушните. Да, всички те се редяха за изповед. И какво можеха да направят, освен да разкажат историята на своите непослушания, разкривайки всичко, за Мишел, за камиона, за мен? Това беше така неизбежно както настъпването на деня след нощта, но въпреки това не го бях предвидил.

Проклинах се. Проклинах сгърчените разкаяни грешници в изповедалните, удрящи се в гърдите, молещи за прошка. Може би щяха да получат прошка от Твореца. Непременно щяха. Бяха се обърнали към него. Всички те, предатели. Мечтаеха да бъдат овце. А отвън пред кошарата клечаха черните хрътки на Твореца, пазещи някоя да не избяга. Дали изобщо им беше минала мисълта, че ме предават? Може би. И може би също така му удряха хубавичък, дълъг смях за моя сметка. Може би да. Може би наистина беше така.

Думкането по задната врата на камиона продължаваше, но мерата беше още далече. Наоколо нямаше нито една къща. Никой не можеше да се приближи, без да го забележа. Така че Негово преподобие можеше да блъска колкото си иска, да си счупи ръката от удряне. Никой нямаше да чуе. Все пак шумът, който вдигаше, ме изнерви. Трябваше ми тишина. Спокойствие. За да мога да размисля трезво. Странно как, за да мислиш трезво, ти трябва спокойствие, а всеки път, когато трябва да мислиш трезво, не разполагаш с никакво спокойствие. Иронично, нали?

Опитах се да дишам дълбоко. Не помогна. Стиснах очи. Концентрирах се. Малки топчета заплуваха безцелно като жабешки хайвер в червеното блато от вътрешната страна на клепачите ми. Не ми хареса. Винаги съм го мразел. Мисълта ми все още беше парализирана. А когато отворих очи, морето все още беше синьо, плътно и далечно.