Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Смъртта на баща ми не се случи за мен изведнъж. Той сякаш постепенно изчезна от живота ми. Чувах думите „мъртъв“ и „удавил се“, но те не будеха у мен чувства и самите думи не ми говореха нищо тогава. Известно време след това хората ме гледаха странно, но не споменаваха баща ми. Майка ми също никога не говореше за него. И както казах, той просто изчезна безследно от моя живот. Аз също възприех чуждото поведение и престанах да го споменавам. Но си спомнях за него. Ден след ден. Понякога ми идеше да изкрещя името му, да го повикам, да му кажа, че имам нужда от него. А имах нужда от него. Но пък от друга страна, такъв се случи животът ми. Не е ли така?

Колко много се нуждаех от него сега! Боляло ли ви е някога за даден човек? С истинска болка. Да сте чувствали зейнала мъка дълбоко в себе си — бездна, която само този определен човек може да запълни. Сигурен съм, че да. Аз също. Неведнъж. Неведнъж. Какво щеше да ме посъветва той ако беше тук? Скоро със сигурност щеше да има много неща да ми каже, защото отивах при него, не е ли така? Там в дълбините. Да, това беше пътят ми. Не съществуваше друг начин да заглуша блъскането отзад в камиона, да отърся агонията, която ме беше обзела до мозъка на костите. Предателството. Въобразявах си, че имам приятели. Въобразявах си, че съм сторил нещо за тях. Че съм отнел част от болката им. А те ме предадоха. Въобразявах си, че ги познавам. Мислех, че мога да им вярвам докрай. Питах се дали изобщо съм разбрал нещо за тях. Дали изобщо бих могъл да разбера нещо за някого. И Мишел. Най-голямата загадка. Да, морето, само морето и колкото по-скоро намерех подходяща скала, толкова по-добре.

Най-много исках да засиля камиона от канарата, наречена Окрис Хед. Там водата беше бездънна. Само от мисълта за нея се замаях. Това се казва канара. Най-високата, която съм виждал. Нейната шеметна височина предизвикваше световъртеж само с представата за нея.

Като дете се бях качвал до върха й. Майка ми показваше на една монахиня, която ни беше на гости, големия пролом, наричан Кор а дТон. Бяха ме взели и аз се влачех след тях. Монахинята ме държеше за ръка. Близостта на урвата ме ужасяваше. Тогава и след това. Този ужас се вмъкна в съня ми с усещането за падане, падане, дълбина отвъд дълбините.

Докато стояхме над гигантския пролом в скалния бряг, монахинята сякаш се слиса и замълча. Слушах обясненията на майка, на които монахинята от време на време кимаше относно Кор а дТон, хорът на вълните, как по време на буря вълните се втурват през пролома в дълбоката морска пещера, дълбоко в която продължаваше проломът, как притискат въздуха в нея, после се отдръпват и освобождават въздуха като бавен, мощен музикален тон, извлечен от гигантски гайди. При силно вълнение този непонятен вопъл се чуваше чак оттатък планината Окс.

Някои хора, обясняваше майка ми, твърдят, че воплите били заради хала на Ирландия. Но тя знаеше със сигурност, че вълните оплакват греховността и покварата на човечеството. И можеше да го докаже. Тя ни заведе от другата страна на пропастта и ни посочи следите от конски копита. Те се виждаха, ясни като бял ден, отпечатани в твърдата скала сякаш камъкът е бил податлив като замесена глина. По време на Запрещението 1 1 В края на 17 в. английските окупатори въвеждат срещу ирландските католици закони, лишаващи ги от всякакви политически и граждански права, в т.ч. от правото да изповядват религията си, да притежават своя земя, да образоват децата си и т.н. — б.пр. трябвало да скочи с коня си в бездната, за да избяга от преследвачите си. И на това място се приземил. Не било ли доказателство за дълбоко вкоренен порок това, че един свещеник бил преследван като див звяр? Че му било забранено да извършва богослужение, да навестява болните, да помазва умрелите. Какво друго да оплакват вълните, ако не тази поквара, поникнала в самата градина на светците?

Този смел, измъчен свещеник, бездната, в която литнал конят му, се запечатаха така силно в съзнанието ми, както копитата се бяха запечатали в скалата. Денем мислех за него, нощем го сънувах. Исках да стана свещеник.

В неделни дни, коленичил на предния ред в църквата, следях всяко движение на свещеника, докато извършваше богослужение на високия олтар, вслушвах се във всяка сричка, която произнасяше. А когато издигаше хляба в благоговейното мълчание на освещаването, дъхът ми секваше от изумление. Виждах се в неговите одежди да извършвам чудото, чудото на превращението на хляба в тялото Господне, да го раздавам на хората така, че да споделят неговата саможертва. Да, пожелах да стана свещеник.