Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Оттогава насетне всяка монахиня или свещеник, които се случеха да наминат, бяха за мен толкова добре дошли, колкото някой крадец. Ненавиждах ги. Всеки един от тях. Ненавиждах постоянното напомняне, че Бог ме беше извадил от сметките си. Мразех вниманието, с което майка ми щедро даряваше тези кукумявки. Колкото повече се изпълвах с ненавист обаче, толкова по-набожни ставаха майка ми и леля ми. Те посвещаваха все повече от своето време и енергия и пари на църквата и на клира. Винаги те организираха религиозното сестринство и срещите с Асоциацията на пълните въздържатели. Винаги те засипваха олтара с цветя на църковните празници. Винаги те готвеха за свещениците, когато икономите им отсъстваха. Докато моите рани загниваха под собственото ми мълчание.

Какъв покой. Покоят преди да се блъснеш в стената. Каква светлина в тъмната сянка на смъртта. Аз ли се нося към стената или тя се носи към мен? Точно сега е хармония. Мир. Покой. Може би моите дни са продължили да се носят напред без мен и аз вече съм отвън. Наблюдател? Във всеки случай никога преди не съм изпитвал дълбочината на такъв покой. Иронично. Моят проблем винаги е бил, че се спъвам, сривам се, разпадам се в моментите и на най-дребно напрежение. А ето ме сега в най-сериозното изпитание, на линията между живота и смъртта, и това, което изпитвам е абсолютен покой. Абсолютна яснота. Дяволски иронично наистина. Ако можех да затворя малко от този покой като оазисна вода и се върнех да прекося пустинята обратно, колко различно щеше да бъде всичко. Колко дяволски различно.

През годините опитах всичко, за да се освободя от своето притеснение и обърканост. Неща като пушенето. Не помогна, но ми харесваше и когато бях под напрежение пушех като развален мотор. Докато седях в камиона на мерата, пафках пакет „Суит Афтон“ една след друга. Кабината се изпълваше с мъгла от син дим, чиято матовост контрастираше с ясната вечер навън. Негово Преподобие успяваше да поддържа данданията отзад в каросерията, но сега нямаше кой да слуша неговото гръмовержство. Не беше свикнал така. Хич не беше свикнал. Хвърлях по едно око на пътя от Иски в огледалото за обратно виждане. Пътят, по който бях дошъл. Беше пуст. С тъмния силует на замъка, който стоеше на стража над брега. Никой не можеше да се приближи отпред, освен ако не дойдеше по пътя край морето откъм Килиндъф. За момента бях в безопасност. Можех да помисля. Ако успеех да не обръщам внимание на думкането на Негово преподобие.

От многото пушене езикът ми изсъхна и започна да пари. Но, дявол да го вземе, нямаше защо да се тревожа за пресъхнал език, когато възнамерявах да се хвърля с камиона от скала. Един начин да откажа вредния навик. Пък и няма смисъл да пазя цигари в джоба си, когато скоча.

Тя ме научи да пуша. В късните вечери на езерото. В началото пушеше френски цигари. Държеше ги деликатно, с изпънати пръсти. Поднасяше цигарата към издадените си устни, сякаш целуваше върховете на пръстите си. А изпуснатият дим беше като изпратени целувки и разнасяше своя аромат във вечерния въздух. Над тъмните води на езерото. Покрай скалистия планински склон. В съзнанието ми. Не е чудно, че свързвах цигарения дим със спокойствие.

Не е чудно, че аз самият пропуших. Избрах си „Суит Афтон“. Харесвах пакета. Още като дете обичах да гледам как мъжете вадят цигари от тези жълти пакети. С рисунка на шотландския поет Робърт Бърнс. С неразбираемите заврънкулки отдолу, за които все пак знаех, че са стихове. Знаех ги наизуст, карах от време на време някой да ми ги прочете. Никога не ги забравих. Тихо се лей, скъпа Афтон, между твоите зелени хълмове. Тихо се лей, а аз ще изпея песен в твоя възхвала.

През мъглата на тютюневия дим наблюдавах как добитъкът пасе по стръмните ливади на Долен Килин. Осъзнах, че наблюдавам този пейзаж за последен път. Последен път. Какви чувства отприщи тази мисъл. Какви смесени чувства. Любов и омраза. Да, абсолютните крайности. И много други още чувства. Дори носталгия. Дори проклета носталгия. Дори мерата бе засипана със спомени, освен онези за баща ми, освен онези за духовете на гладните хора, построили крайбрежния път. Спомних си как се катерех между скалите и чаках завръщането на рибарската лодка, натоварена до планшира с треска и скумрия, или игрите в пясъчните бункери като дете. Но асоциациите не се изчерпваха с моите собствени спомени. От разговорите, които бях слушал да водят старите хора, припомнящи си изминалите години, развих някакво чувство за миналото на нещата. Замъкът например. Сега, когато гледах познатите контури в страничното огледало, виждах една изоставена постройка от сив камък. Обичах го дори в този му вид. Като сива изоставена постройка. Но нещата при мен не бях така прости. Съществуваше друго измерение. Миналото. Старите хора си спомняха как някога замъкът се простирал над реката. Когато О’Дауд били вождове. А изобилната река, която течела през двора на замъка донасяла риба до самата врата на кухнята, където готвачът имал приспособление за вадене всеки път, когато му била нужна за трапезата. Не било ли това мъдро? Удобно? Също така в този замък Дубалтах, последният от клана Мак Фирби, учени и историци, завършил дните си, пишейки и увековечавайки историята на тази земя. Да, когато погледнех замъка, виждах и тези неща. Виждах го като център на дейност в цяло Тирера. И понеже виждах всички тези неща, за мен то беше повече от купчина сиви камъни, издигащи се на нос в океана, където само морските птици внасяха живот със своите крясъци.