Джак Харт - Размишления в катраненото буре

И след това взривовете. Освободени. Всички се превиваха от спазматичен смях. Децата от другите класове тичаха да чуят историята. И от своя страна изпадаха в конвулсии. „Чухте ли за Лофти?“ „Дълга космата линия, Мис.“ Толкова много смях падна в училище същия ден, че можеха спокойно да го направят неучебен. Проклет карнавал. Поне унижението, което изживявах вътрешно, ме разсейваше от болката в ръцете ми. Месеци наред след това трябваше да търпя подмятанията „дълга космата линия, Мис.“ Докато някаква нова история не я замени. Или по-скоро не я надмина.

Несъмнено всички тези истории стигаха до майка ми и тя се отдръпваше от мен все повече и повече. Не че някога е била особено близка с мен, бога ми. Сещате се какво искам да кажа. Студена. Ставаше още по-студена. И когато беше у дома, се потях от страх да не направя нещо, с което да я раздразня. Облекчението, което изпитвах, когато прекрачех прага навън, беше невероятно. Беше моментално. Беше физическо. Сякаш електрическото напрежение се изключваше с някакъв шалтер.

Първото ми убежище беше бараката. Можех да прекарам там целия ден, ако пожелаех. Никой не ме викаше за обяд. Нямаше нито разтревожена майка, нито разтревожена леля да наднича, за да се увери, че съм добре. Идеално. В бараката нямаше напрежение. Можех да избягам там. Да се отпусна. Да помечтая. А за мен не представляваше затруднение да прекарам целия ден в мечти.

Чудесно място беше бараката. Построена от големи камъни, едва слепени с цимент, тя клечеше между фуксиите и граничните стени, с гръб към вятъра, който духаше постоянно от морето. Вътре винаги беше уютно. Грубата дървена врата имаше болт от външната страна с резе, което никога не се използваше. Никой не крадеше в този район. А и нямаше нищо за крадене. Части от стари велосипеди. Сандъци с парцали. Няколко инструмента, които сигурно са принадлежали на баща ми. Имаше малко прозорче, зелено, зацапано от прах и стари паяжини. Точно под него имаше обърната кутия за чай, на която седях. И си седях там и си мечтаех. Вече не за това да стана свещеник. Но отново смътни, завладяващи мечти. Знаете. Понякога играех. Събирах камъчета и ги нареждах като стадо. Кутията за чай представляваше моята ферма. Оттам изкарвах стадото да пасе. Трябваше само да го наблюдавам как пасе. Понякога ги премествах, за да пасат полето равномерно. Иначе само седях и наблюдавах. Доволен и спокоен. Познавате чувството. А може би не. Може би никой друг не е прекарал най-хубавото време в детството си да гледа няколко камъчета, седнал на кутия за чай.

Да, бараката беше моето първо убежище. От майка ми. От черното напрежение, което тя излъчваше. От света, намиращ се навън от дворния вратник, където децата ми се подиграваха и присмиваха, където възрастните се усмихваха, когато ме видят сякаш си припомняха последната смехория, която бяха чули за мен или всички истории, които им бяха доставяли такова забавление в миналото. Това съзирах зад техните усмивки.

В училище мъчението ми продължи в предучилищна за малките, предучилищна за по-големите, до първи клас. Аз изостанах, докато моите съученици се научиха да четат и пишат, както и по аритметика и география. Следователно им се удаваха все повече възможности да ми правят номера и да ми се подиграват. И те не пропускаха никоя възможност, наслаждаваха се на всяко удоволствие от демонстрацията на своето превъзходство.

Докато една случка не промени всичко. Бях в ъгъла на училищния двор с група съученици, които ме бяха наобиколили. Задаваха ми въпроси. Ръчкаха ме. Опитваха се да ме накарат да кажа нещо глупаво. За да ми се надсмеят и после да разкажат на другите най-новата история за Лофти. Тогава едно момче от горния клас остави играта на футбол с тенекиена кутия, която риташе с приятелите си. Приближи се и грубо си проправи път през лаещата тълпа. Те се отдръпнаха и го загледаха мълчаливо.

„Искам да ви кажа, че този ми е братовчед и следващият, който му каже нещо или каже нещо за него, ще налапа ето този юмрук.“ И той размаха стиснат юмрук с побелели кокалчета.

Мълчаливата тълпа отстъпи в страхопочитание.

„Ама той и на мене ми е братовчед“, каза едно от момчетата, които ме тормозеха.

„Ами и на мене,“ каза друго.

„И на мене.“

„Тогава защо не го оставите на мира?“ попита голямото момче. Това беше колкото въпрос, толкова и заповед.

Отговор не последва. Няколко повдигнати рамене. Сконфузени изражения. И толкова.

Това подряза крилцата на моите преследвачи. Пред мен драматично се разкри началото на нова епоха чрез заклинанието на тази магическа дума, „братовчед“.