Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Дори очилата не промениха външния ми вид. Когато ми направиха очила, се надявах да изглеждам по-интелигентен. Но вместо това те сякаш подчертаваха празнотата на вторачените ми очи. Както и да е, унижението, с което свързвах самото събитие, ме настрои много негативно към проклетите очила. Това разказах ли ви го? За прегледа? Не съм? Представете си проблема. Очната лекарка пристигна в училище и извади инструментите, за да прегледа децата едно след друго. Когато ме накара да седна и да прочета буквите от таблото, истински се озадачи.

„Никоя от буквите ли не можеш да прочетеш?“ попита тя с учуден тон, „Зрението ти е доста зле.“

Постави пред очите ми рамка и пъхна в нея две лещи, които така приближиха буквите, че почти щяха да ми избодат очите. Но пак не можех да ги прочета. Поради една очевидна причина. Пък и разбира се обичайната паника и парализа ме бяха обхванали, така че очите ми сълзяха, лицето ми пламтеше и потта от челото ми се стичаше на вадички зад рамките.

Очната лекарка усети паниката ми и се притесни. „Няма страшно. Тези лещи са най-силните, които имам тук, но мога да взема по-силни. Ще донеса по-силни следващия път. А може и родителите ти да те доведат в кабинета ми в Слайго и ще оправим нещата, не се безпокой.“

Тя отиде да се консултира с учителката. Виждах как двете сведоха глави и заговориха възбудено, хвърляйки погледи в моята посока. Впоследствие очната лекарка дойде отново. Започна да ми говори със странен тон като произнасяше всяка сричка бавно, сякаш освен за сляп ме смяташе и за глух. Сякаш говори на бебе в количка, което не може да разбере какво му казват.

„Така, мом-чен-це. Е-то та-зи таб-лич-ка. На нея и-ма съ-щите бук-ви, как-вито и-ма на е-кра-на и ко-га-то по-со-ча бук-ва на ек-ра-на, ти се опи-тай да по-кажеш съ-ща-та на таб-лич-ка-та. Раз-би-раш ли? Доб-ре. За-поч-ва-ме.“

Процедурата беше проста. И заработи. Успявах да посоча съответните букви безпроблемно. Посочвах ги с пръст. И получих чифт очила, с които можех да виждам надалече. Неща, които преди не можех да виждам. Като Инишмърей, стърчащ в океана в ясен тих ден. Белите петънца на къщите на склона на планините Окс. Бях възхитен. Но все пак унижението да се отнасят с мен като с пълен идиот го свързвах с очилата. Така че те не ме накараха да изглеждам или да се чувствам по-интелигентен.

Струва ми се, че начинът на майка ми да се справи с недъга ми, беше като се отрече от мен. На баща ти си се метнал, просъска през зъби тя един ден, когато мрачното настроение я беше завладяло. Забележката ме нарани дълбоко, защото знаех, че това не е комплимент. Също така бях изумен, защото тя никога не споменаваше баща ми ако не се налагаше. Но когато обидата отмина, тази забележка породи други чувства. Бях любопитен. След като бях като него, исках да знам повече за него. Така или иначе споменаването на името му у дома беше като да отвориш вратата в зимна нощ и да пуснеш вътре ледения вятър. Как смея? Не изпитвам ли никакви чувства? Нямам ли срам? С други думи, що за чудовище съм, че да си позволя дори да прошепна името му?

Леля Бриджид беше малко по-пряма, когато майка ми я нямаше наоколо. Той беше много атлетичен, казваше тя. Никой в седемте енории не можеше да го победи на бягане или скачане. Също така беше страхотен плувец. Тук тя млъкна. Сякаш се беше увлякла. Леля Бриджид беше спокоен и самоотвержен човек, който се определяше единствено спрямо майка ми. Тя беше сестра на Мисис Лофтъс. Мисис Лофтъс, учителката. Тя беше нещо като сянка на майка ми. Вършеше къщната работа, докато майка ми преподаваше, но освен това придружаваше майка ми навсякъде и правеше всичко, което правеше майка ми. Така че знаех, че леля няма да прекрачи границите, които са били определени.

За да науча повече за баща си, започнах да разпитвам братовчедите по негова линия. Братята и сестрите му бяха емигрирали в Америка като млади и разбира се не поддържаха връзка с майка ми. Съмнявам се, че и тя им пращаше коледни картички. Но той имаше братовчеди. Много. Навсякъде. По всяка линия. Цяла сюрия от тях живееха в един ред къщи извън селото. Бяха диви и груби, не ги обичаха заради пиенето и побоищата, а аз ги харесвах много. Те също сякаш ми се радваха. Винаги ме поздравяваха и говореха с мен топло и естествено. И никога не забелязваха в мен нещо различно. Приемаха ме просто като друг човек. За тях бях нормално човешко същество. Харесвах също начина, по който говореха свободно и без смущение за всеки. Беше истинско забавление да седя и да ги слушам как правеха на нищо онези, които се правеха на нещо повече. Дори майка ми. Особено майка ми. Тя върви така изправено и надменно сякаш има шомпол в задника си. Нейните изражения, сякаш пикнята й е одеколон. Сякаш не пърди като всички нас. Ето такива коментари. Аз не се обиждах.