Джак Харт - Размишления в катраненото буре

Познавате ли пътищата на Тирера? Знаете ли колко са прекрасни те? Всеки нов завой открива ново чудо. Докато карах нагоре по хълма Килкълън, горещо желаех товарът ми да беше друг. Колко ми се щеше просто да изхвърля Негово преподобие. Просто да го закарам до морето и да го изхвърля. Да се отърва от него. Така както фермерът се отървава от нежелано куче като го слага в торба с камък и го захвърля в прилива. Това щеше да приляга. И щяхме да останем само Мишел и аз. Още веднъж. Както преди. И макар тя да беше отзад и да не можеше да види как пред мен се разкрива заливът Слайго, докато пълзях по челото на хълма, можех да споделям с нея чувството поради нейната близост. Сега близо до нея беше той. Ненавиждах това. Но аз ненавиждах също така и задушеното сияние на рая. Сиянието, което чувствах, докато кръстосвах същите пътища с Мишел. Сиянието, което съществуваше там много по-рано, когато пътувах, натоварен до козирката с моята стока. То съществуваше в деня, когато започнах да уча занаята на търговията с религиозни предмети от Стивън Ханлън. Сега в съвсем същия пейзаж сиянието беше изчезнало. Нямаше дори светлинка. Студен и безжизнен. Като проклетият труп на човек, когото си познавал и обичал. Сигурен съм, че ме разбирате.

Колкото по-скоро откриех скалата си, толкова по-добре. Така че завих към морето по околовръстния път при Дуналтън. Отляво беше гористата речна долина, наречена Олтърнан. По средата светилището, наречено Кийв. Място за поклонение от хиляди години. Преди да дойдат християните, местните хора чествали тук празника на Лукнаса — извора. Боготворели кристалната вода, идваща от камъка. Боготворели зелените лескови храсти, отрупани със земните дарове. Чествали жътвата. Чествали живота. После пристигнал свети Фарнан и го превърнал в свой личен параклис. Но поклоненията продължили. Вече в чест на светеца покровител. Наричаха го Образеца. От Гирляндената неделя до Успение Богородично. Празникът на Лукнаса, но в чест на светец. Чудесно място. Вече няма много тържества. Църквата ги прекрати. Мрачни хора. Тук имаше и една мърлява статуя на свети Патрик. Кой знае защо. Сигурно им е излязла евтина. Италианска изработка. Може би доставена от Стивън Ханлън. Вероятно е изкарал някой паунд от сделката.

Да, най-вероятно я беше доставил Стивън. Знаеше си работата. Говореше с хората спокойно и винаги узнаваше каква е хавата. И ако беше нещо по неговата част, хората автоматично отиваха при него. Сякаш това беше съвсем естествено. Да му поискат съвет. И в крайна сметка да го ангажират.

В отношенията му с хората нямаше нищо фалшиво. Дори когато ставаше дума за бизнес. Никога не му личеше да е приритал да продава. Изчакваше ги те сами да дойдат. По съвсем естествен начин. Хората идваха при него да поговорят. Той можеше да бъде от помощ. Да успокои. И се гордееше със своите познания и опит. Ако продадеше нещо, слава на Господа, ако не успееше, нищо не беше загубено.

И сякаш изпитваше задоволство, че предава тези знания и опит на мен. Странно наистина. От друга страна не. Аз бях единственият, комуто да предаде занаята и опита в края на дните си. Предполагам, че си е мислел по-добре слабоумен, отколкото никой. По-добре, отколкото да захвърли камиона в някоя канавка да изгние там.

Задачата сигурно му се е сторила непосилна, когато видя първите ми опити. Но човекът беше много търпелив. Много спокоен. Всеки път, когато очаквах да се ядоса или да се вкисне, или да се подразни, нищо подобно не се случваше. Изваждаше лулата си и без да бърза я разпалваше. За времето, което му беше необходимо за извършването на тази операция, той отново беше готов да насочи вниманието си и да разреши кризата.

Опита се да ме научи и мен на това. Да бъда спокоен, искам да кажа.

„Чуй, синко,“ каза ми той, след като ме беше наблюдавал няколко дни. „За всеки е ясно, че имаш проблем. Няма смисъл да се отрича това, че имаш проблем. Но това е просто проблем. Не е краят на света. Това, което трябва да направим, е да определим какъв е проблемът, да намерим начин да го разрешим или да го заобикаляме. Струва ми се, че си прекалено чувствителен. Шашардисваш се от всяко нещо. Ако някоя старица дойде на сергията, за да купи от теб статуя на Свещеното сърце, това е само сделка, а не някаква драма. Така че няма нужда да се стягаш. Не е нужно да изтласкаш и последната капка кръв от краката в лицето си. Не е нужно да хвърляш гранати наоколо. Старицата е клиент, това е всичко. Тя не гледа на теб като личност. Не се интересува дали си щастлив, или нещастен, дали нямаш грижи, или на плещите ти тегне мъката на света. Тя иска статуя на Свещеното сърце и също така иска да ти плати. Това е всичко. Следователно трябва да станеш по-безпристрастен. Открий у себе си бутоните и се научи да включваш мозъка и да изключваш сърцето. Така ще се научиш да мислиш само с мозъка си, а не със стомаха или сърцето си.“